Уилбър Смит - Мусон

Уилям потъна в ризницата и Том прошепна на братята си:

— Няма го! Давайте! Да вървим на… — Но преди да довърши изречението, от вътрешността на параклиса се понесе писък.

— Мери! — възкликна Том. — Мислех, че е избягала, но малката тъпачка е вътре!

— Черният Били я е хванал — задъхан каза Гай.

— Е, сега вече ще стане беля! — възвести Дориан с лъчезарна усмивка и започна да си търси по-добро място за наблюдение. — Какво мислиш, че ще направи?

— Не знам — отвърна Том, — а и няма да стоим тук, за да видим.

Преди да успее да ги поведе в бягство по стръмното надолнище на дерето, Мери изхвърча от ризницата. Даже от това разстояние ужасът се четеше ясно в очите й. Бягаше като подгонена от глутница вълци. След миг през вратата се стрелна и Уилям.

— Върни се, малка пачавро! — Гласът му прокънтя в скривалището им зад зида. Но вдигнала поли, Мери затича още по-бързо. Насочила се бе право към тази част от стената, зад която се спотайваха момчетата.

Уилям отвърза Султан и с лекота се метна на седлото. Подкара жребеца в галоп. Кон и ездач бързо настигаха момичето.

— Стой на място, мръсна, малка курво! Не си дошла за добро. — Щом се изравни с нея, Уилям се надвеси от седлото с тежък бич в ръка. — Ще трябва да ми кажеш, какво правиш тук. — Замахна към нея, но Мери се измъкна от удара. Били отново се втурна подире й. — Няма да се измъкнеш, кучко! — Усмихваше се. Жестока, смразяваща кръвта усмивка.

— Моля Ви, мастър Уилям! — изпищя Мери, но конникът отново замахна с бича. Той изсвистя във въздуха, а момичето се шмугна под него с пъргавината на подгонен дивеч. Сега тичаше обратно към черквата между ябълковите дървета, а Били я следваше.

— Хайде! — прошепна Гай. — Сега е моментът. — Той скочи и се хвърли по стръмния бряг на дерето с Дориан по петите, но Том остана на мястото си до зида. Той гледаше ужасен как брат му отново настига момичето и се изправя на стремената над нея.

— Ще те науча да спираш, когато ти казвам да спреш! — Замахна отново и този път бичът я уцели между плешките. Мери изпищя — вик на болка и ужас и се свлече в тревата.

Ледена тръпка мина по гърба на Том.

— Не прави това! — каза високо той, но Били не го чу.

Той слезе от коня и застана над Мери.

— Каква пакост се готвеше да извършиш, пачавро?

Тя представляваше купчина поли и боси крака и той я удари отново, като се целеше в уплашеното бяло лице, но Мери го прикри с ръка и бичът попадна в нея. Яркочервена следа се яви начаса, а момичето запелтечи, сгърчено от болка:

— Моля, не ме бийте, мастър Уилям!

— Ще те пердаша до кръв и докато ми кажеш, какво търсиш в параклиса, вместо да си в кухнята при мръсните тенджери и паници. — Уилям беше усмихнат и явно се забавляваше.

— Нищо лошо не съм направила, сър. — Мери отпусна ръце, за да ги долепи в молитва и не можа да ги вдигне достатъчно бързо, за да се предпази от следващия удар, който попадна точно в лицето й. Тя зави от болка, а кръвта нахлу в ударената буза и за миг я направи огненочервена.

— Моля, моля, не ме бийте повече! — Тя скри лице в длани и се търкулна настрани по тревата в опит да се измъкне. Полата й се нави нагоре.

Уилям отново се засмя, като видя че отдолу е гола и следващият му удар беше нанесен с наслада върху меката бяла кожа на задника й.

— Какво крадеше, кучко? Какво правеше вътре? — Той замахна отново и остави червен белег върху задната част на бедрата. Писъкът й удари Том със същата сила, както бичът нея.

— Остави я, проклет да си, Били! — промърмори той, обзет от остро чувство за вина и жал към момичето. Преди дори да е помислил какво точно прави, той беше вече отвъд стената и тичаше на помощ.

Уилям не го чу. Погълнат бе от острото и неочаквано удоволствие, което му доставяше наказанието на малката пачавра. Видът на червените следи от бича върху бялата кожа, безцелно размаханите голи крайници, дивите писъци и животинската миризма на некъпано тяло, всичко това го довеждаше до крайна възбуда.

— Какво правеше? — крещеше той. — Ще ми кажеш ли или да го изтръгна с бой? — Едва сдържа смеха си, когато й остави червен белег през раменете и видя как мускулът под кожата се сгърчи от болката.

Том го блъсна отзад. Той беше едро за възрастта си момче и не отстъпваше много на по-големия брат в тегло и ръст. Гневът и омразата му даваха допълнителни сили. Също както несправедливостта и жестокостта на видяното плюс споменът за хилядите болки и обиди, нанесени от Били на него и братята му. Разполагаше и с предимството на пълната изненада.