Уилбър Смит - Мусон

— Бий мен! — молеше се Том. — Остави Дори! Стига му толкова. — Том се изправи на крака, като изпълзя нагоре по дънера. Задърпа Уилям за ръкава.

— Ти плю в лицето ми — мрачно каза Били, — а това малко змийче се опита да ми пръсне мозъка. Сега можеш да погледаш, как се дави.

— Уилям! — Един нов, изпълнен с гняв глас се чу отстрани. — Какво, в името на дявола, мислиш че правиш? — Тежък удар се стовари върху протегнатите ръце на Уилям. Той изпусна детето в калта и се извърна, за да се изправи лице в лице с баща си.

Хал Кортни бе използвал канията на сабята си, за да удари сина през ръцете, а сега сякаш имаше намерение, да го свали на земята пак с нея.

— Луд ли си? Какво правиш на Дориан? — попита той с разтреперан от гняв глас.

— Трябваше да го… това е само игра, татко. Играехме си. — Собственият гняв на Уилям, като по някакво чудо, се бе изпарил и той изглеждаше съвсем кротък. — Нищо му няма. Всичко си е наред.

— Ти едва не си убил детето — изрева Хал, после клекна на едно коляно, за да вдигне от калта най-малкия си син. Нежно го притисна към гърдите. Дориан зарови лице в шията на бащата, зарида, закашля се в усилие да си поеме дъх. Върху нежната кожа на шията му ясно личаха червени следи от пръсти, а лицето му бе цяло в сълзи. Хал Кортни се вторачи в Уилям.

— Не за първи път става дума за грубото ти отношение към по-малките. За Бога, Уилям, ще обсъдим този въпрос довечера, в библиотеката. А сега, изчезвай от погледа ми, преди да съм загубил контрол над себе си!

— Да, сър — отвърна Уилям смирено и тръгна нагоре към параклиса. Като си тръгваше погледна Том, така че на момчето му стана съвсем ясно, че въпросът далеч не е решен.

— Какво е станало с теб, Том? — попита Хал сина си.

— Нищо, татко — твърдо отвърна той. — Нищо. — Избърса с ръкав кръвта от носа си. Би било против нормите на собствения му кодекс да донася, дори и срещу такъв гаден противник като Черния Били.

— А от какво ти тече кръв от носа? Лицето ти е подуто и зачервено като зряла ябълка? — Гласът му беше дрезгав, но мек. Изпитваше момчето.

— Паднах — отговори Том.

— Знам че си доста непохватен, Том, ама да не би някой да ти е помагал?

— Дори и да е, това си е работа между двама ни, сър. — Том се изправи в цял ръст, за да не покаже болката.

Хал го прегърна през раменете. С другата притискаше Дориан към гърдите.

— Хайде, момчета, да си вървим у дома.

Заведе двамата долу, в края на гората, където бе оставил коня си и сложи Дориан на шията му, пред седлото. После сам се качи зад него и протегна ръка, за да помогне на Том да възседне отзад.

Том обхвана с две ръце кръста на баща си и притисна в гърба му подутото си и охлузено лице. Той много обичаше топлината и мириса на бащиното тяло, неговата сила и коравина. Плачеше му се, но той прогони сълзите. Да не съм дете, каза си той. Дори може да плаче, аз не.

— Къде е Гай? — попита бащата, без да се оглежда.

Том щеше да каже „Избяга!“, но не изпусна предателската дума.

— Мисля, че си отиде у дома, сър.

Хал продължи мълчаливо да язди, почувствал благодарната топлина на двете тела, както и болката, която изпитваха. Измъчваше го гневно безсилие. Това далеч не бе първият път, когато се забъркваше в примитивния конфликт на полубратята, децата на трите му съпруги. Знаеше, че в това състезание, везните са силно наклонени в полза на по-големия и че от това положение има само един изход.

Намръщи се безпомощно. Хал Кортни още нямаше четиридесет и две — Уилям се роди, когато беше едва осемнадесетгодишен. Стигнеше ли се обаче до терзанията на четиримата му сина, той се чувстваше стар и изтощен. Проблемът беше в това, че обичаше Уилям повече и от малкия Дориан.

Уилям беше първородният му син от любимата Джудит, свирепата и красива девойка-воин от Африка, която бе обичал с дълбока и страстна любов. Когато загина под копитата на собствения си бесен кон, в живота му остана болезнена празнота. В течение на дълги години нямаше с какво друго да я запълва, освен с грижите около красивото момче, който тя му остави.

Той бе отгледал Уилям, възпитавал го бе да бъде твърд и умен, хитър и находчив. Днес Уилям притежаваше всички тия черти плюс много други. Но нещо диво и свирепо, достигнало душата му от оня тъмен и непонятен континент, не можеше да бъде опитомено. Хал се страхуваше от това, но от друга страна, не би приел да е иначе. Той самият беше твърд и безкомпромисен. Как тогава да се противопоставя на същите качества у собствения си първороден син?