Уилбър Смит - Мусон

Но имаше и още нещо, което не можеше ясно да определи. Знаеше, че Том винаги бе надраствал възрастта си и макар да правеше опити да го ограничава, всъщност никога не бе желал да укротява смелия му и авантюристичен дух. Но сега усещаше, че е станало нещо, което той е пропуснал. Срещу него стоеше пълноценен мъж, който го гледаше като равен.

— Добре — каза най-накрая той, — показал си на Джон Тъдуел, че греши, нали? Следователно, няма нужда отново да танцуваш по реята.

— Няма нужда, татко — с готовност се съгласи Том. — Освен ако някой друг ми каже, че ме е страх да го сторя. — Усмивката му беше така заразителна, че Хал усети как собствената му уста започва да разтегля очертанията си.

— Я, да се махаш оттука! — бутна го той към вратата на каютата. — Не се излиза наглава с дивак.

Гай седеше на обикновеното си място до Керълайн в каютата на мастър Уолш. Лицето му бе бледо и той почти не проговори цяла сутрин, а на въпросите на учителя отвръщаше с да и не. Забил бе поглед в книгата, без да поглежда нито Керълайн, нито Том, дори когато четяха на глас посочените от мастър Уолш пасажи.

Най-накрая Керълайн долови странното му настроение и му прошепна:

— Не се ли чувстваш добре, Гай? Да не те е хванала пак морската болест?

Гай не можеше да я погледне в очите.

— Много съм си добре — отвърна той. — Няма защо да се грижиш за мен. — И изведнъж викна високо: — Никога вече!

Откак подписа молбата си за постъпване в бомбайската кантора на Компанията, Гай се чувстваше сигурен за бъдещето си и започна да гради един фантастичен свят. С връзките на баща му и под покровителството на мастър Бийти, той не се съмняваше в бързия си напредък в йерархията на Компанията. Семейство Бийти щеше да стане негово семейство, а Керълайн щеше постоянно да е до него. Представяше си, как споделя компанията й всеки Божи ден, в тропическия рай на Бомбай. Как яздят двамата през палмови горички, а вечер изнасят концерти. Гай свири, а Керълайн пее, рецитират стихове и организират излети със семейството. Той се разхожда с нея ръка в ръка край снежнобели пясъци и двамата разменят чисти, целомъдрени целувки. Само след няколко години ще стане на двадесет, ще се е издигнал в служба на Компанията и ще бъде в състояние да си позволи брак. Сега всичко стана на пух и прах.

Когато се опита да мисли за лошите неща, които бе открил, мисълта му отскочи като див жребец. Ръцете му се разтрепериха и той усети, как в главата му нахлува кръв. Не би могъл да понесе и секунда повече в тясната каюта, в присъствието на тия двамата, които мразеше повече отколкото мислеше, че е възможно да се мрази. Изправи се рязко.

— Мастър Уолш, моля за извинение! Чувствам се замаян. Трябва да изляза на открито. На чист въздух… — Без да дочака позволение, той се препъна към вратата и изтича по стълбите. Бързо отиде при носа и се вкопчи в едно въже, като изложи лице на вятъра. Мъката му бе бездънна, а предстоящият живот се бе проснал пред него като безкрайна пустиня.

— Искам да умра — каза на глас и погледна през борда. Водата беше зелена и прекрасна. Толкова спокоен би бил там долу. Стъпи върху котвената верига и забалансира върху й, хванал вантите с една ръка. — Толкова е лесно — каза си той. — Толкова бързо и лесно. — Започна да се изнася навън, над бушуващата, разпенена вода.

Могъща длан обхвана свободната му китка и той за миг загуби равновесие.

— Нищо не си забравил долу, Мбили — изръмжа Аболи. — Пък и никога не си обичал да плуваш.

— Пусни ме! — отвърна горчиво Гай. — Защо винаги се месиш, Аболи? Просто искам да умра.

— Това ти желание ще се осъществи. То е единственото сигурно нещо на тая земя — увери го Аболи. — Но не днес. — Името, с което го нарече, му бе дал при рождението и означаваше „втори по ред“ на езика на гората. Той леко увеличи натиска върху ръката му.

Гай направи безуспешен опит да се противопостави на тази страховита сила.

— Пусни ме, Аболи, моля те!

— Хората те гледат — тихо отвърна той. — Гай се озърна и забеляза, че неколцина от палубата са спрели приказките и с любопитство наблюдават пантомимата. — Не ни прави за смях с баща ти с тия глупости!

Гай капитулира и скочи тромаво на палубата. Аболи пусна китката му.

— Дай да поговорим! — предложи той.

— Не искам да говоря нито с теб, нито с когото и да било.

— Тогава ще мълчим двамата — съгласи се Аболи и го отведе към подветрения борд. Седнаха до него, защитени от вятъра и погледа на останалите. Аболи беше спокоен и мълчалив като планина. Минаха дълги минути, после Гай избухна: