Уилбър Смит - Мусон

— Не така силно. Не ставай груб! — предупреди го тя. Остави го за известно време да прави, каквото иска и прошепна:

— Пипни ме! Пипни ме там, както преди!

Той го стори и Керълайн легна тихо със затворени очи. Том застана над нея, като внимаваше да не я уплаши. Смъкна бричовете до колене.

Изведнъж тя се опита да седне.

— Защо спря? — попита и погледна надолу. — Какво правиш? Не, недей! — Опита да се измъкне изпод него, но той бе много по-тежък и силен от нея и не можеше да се справи.

— Няма да те заболи — обеща Том. Керълайн блъскаше без полза раменете му, но постепенно се предаде. Престана да се противи и се отпусна пред настоятелния му натиск. Напрежението изчезна от тялото й и тя започна да издава онзи мъркащ гърлен звук.

Изведнъж отново се сгърчи и извика тихичко:

— Какво правиш? Моля те, Том, недей! О, какво правиш? — Пак започна да се съпротивлява, но той я държеше много здраво и след малко Керълайн се отпусна в обятията му. После и двамата започнаха да се движат в такт, в оня естествен и стар, колкото самото човечество, ритъм.

След това дълго лежаха един до друг, потта изстиваше по кожата им, дишането им се успокояваше бавно и най-накрая можеха отново да разговарят.

— Късно е. Агнес и Сара скоро ще се събудят. Трябва да тръгвам — прошепна Керълайн и посегна към нощницата си.

— Ще дойдеш ли пак? — попита я той.

— Може би. — Навлече нощницата и я завърза.

— Утре? — настоя той.

— Може би — повтори тя като скочи от раклата и отиде до вратата. Ослуша се, открехна я и надникна през процепа. Отвори още малко, колкото да се промъкне и изчезна.

Малко по малко „Серафим“ се измъкна от тропическите ширини и продължи на юг. Дните станаха прохладни и след преживяните задушаващи жеги, освежаващият ветрец от югоизток бе особено приятен. Тук океанът гъмжеше от живот, повърхността му зеленееше от планктона. От поста си на главната мачта виждаха размазани очертания на пасажи риба тон, безкрайни следи на големи риби оставаха покрай кораба.

И ето че един ден обедните измервания с бакстафа показаха, че корабът е изминал целия път на юг и е достигнал тридесет и два градуса южна ширина. Хал отново промени курса за последния етап към Добра Надежда.

Облекчаваща бе мисълта, че краят на тази част от плаването наближава и скоро ще видят земя. Предния ден доктор Рейнолдс бе съобщил за първите два случая на скорбут сред екипажа. Тази мистериозна болест бе проклятието на всеки капитан за далечно плаване. Минеше ли шестата седмица в открито море, отвратителното заболяване започваше да тръшка хората един след друг без видима причина или предупреждение. Никой не можеше да обясни причините за тая епидемия, нито пък вълшебният начин, по който изчезваше и жертвите оздравяваха, веднъж стъпили на брега.

— Нека стане по-скоро, Господи! — молеше се Хал и гледаше към пустия източен хоризонт.

Сега, вече близо до сушата, започнаха да забелязват стада делфини. Те плуваха редом с носа на кораба, гмуркаха се под кила му и се показваха от другата страна, извили черни гърбове над водната повърхност, скачаха високо с мощен удар на опашния плавник и гледаха мъжете по вантите със светли очи и застинали усмивки.

Това бе морето на големите китове. В някои дни, накъдето и да погледнеха от мачтата, виждаха белите им фонтани да се пръскат от вятъра. Някои бяха по-дълги от „Серафим“ и минаваха така близо, че момчетата виждаха рачетата и други представители на морския свят, облепили туловищата им, сякаш не бяха живи същества, а скали.

— Всеки от тях носи по двадесет тона мазнини — каза на Том Големият Дениъл, както се бяха облегнали на бушприта и наблюдаваха един левиатан 40 40 Левиатан — библейско морско чудовище, останало от Сътворението, което не бива да се буди, за да не погълне слънцето. да се издига от глъбините на кабелт пред тях и да насочва към небето огромния си раздвоен заден плавник.

— Опашката му е широка колкото бизанреята 41 41 Бизанрея — рея, която е под ъгъл 45° към мачтата. ни — удиви се Том.

— Казват, че били най-големите същества на земята — кимна Дениъл. — При десет лири за тон мазнина, по-добре е да преследваме китове, а не пирати.

— Как е възможно да се убие нещо толкова голямо? — учуди се Том. — То е все едно да убиеш планина.

— Опасен занаят е, но има хора, които го владеят. Холандците са големи китобойци.

— Бих искал да опитам — каза Том. — Бих искал да стана велик ловец.