Уилбър Смит - Мусон

— Как ти се видя? — попита Том.

— Може да върви по малко — отвърна Батула. — Видях Бен Абрам да го подкрепя от носилката до шатрата, в която го държат. Дясната му ръка е още в нашийна превръзка. Върви бавно и сковано като старец, но явно е по-добре от когато се разделихме.

— Слава Богу — прошепна Ясмини.

— Можеш ли да ни заведеш до шатрата му, Батула? — попита Том.

Батула кимна.

— Да, но те ще го охраняват добре.

— Окован ли е?

— Не, ефенди. Вероятно смятат, че раните му са достатъчно сигурни окови.

— Ще го измъкнем още тази нощ — реши Том.

Приближиха от подветрената страна, та да не надушат конете им другите коне и да ги поздравят с цвилене. Оставиха Ясмини при животните, а сами отидоха в края на гората. Лагерът беше шумен като кошер, а въздухът над него синееше от гъстия пушек на стотици огньове. Цареше голямо оживление: коняри и роби идваха и отиваха към коневръзите, мъже изчезваха в храстите по лични дела и се връщаха отново към постелите си, готвачи разнасяха насам-натам казани с варен ориз и раздаваха вечеря. Часовите бяха малко и особени грижи за ред не се полагаха.

— Абубакър не е никакъв войник — каза с презрение Батула. — Ал Салил никога не би допуснал такава неразбория.

Том го изпрати напред, а после, един по един, с непринудена походка и скрито оръжие, в лагера влязоха и останалите. Батула се насочи към празно пространство по средата на лагера, където се издигаше самотна кожена шатра. В светлината на огъня Том видя, че храстите около нея не са изсечени, но я пазят поне трима войника. Клечаха край шатрата, с оръжие в скута.

Батула се настани под едно дърво на стотина ярда от шатрата. След малко, към него се присъединиха и останалите, наклякаха в кръг, простряха роби около себе си и заприличаха в сумрака на която и да било друга групичка войници.

Настъпи внезапно раздвижване: трима араби в пищно облекло идваха към тях, следвани от личната си охрана. Ледено острие прониза сърцето на Том при мисълта, че по някакъв начин са ги усетили, но мъжете отминаха и се отправиха към шатрата.

— Оня със синята чалма и златната верига е принц Абубакър, дето ви разправях за него — прошепна Батула. — Другите двама са Ал Синд и Бин Тати, и двамата страховити войни и верни на Абубакър хора.

Том ги видя да влизат в шатрата, в която държаха в плен Дориан. Достатъчно близо бяха, за да чуват гласовете в нея. После се разнесе удар и вик от болка. Том понечи да скочи на крака, но ръката на Аболи го задържа. Откъм шатрата се донесоха още приказки, а след това Абубакър се приведе през изхода и спря за миг с думите:

— Дръж го жив, Бен Абрам, та да умре в по-големи мъки! — Абубакър се изсмя и пое назад, като мина толкова близо, че Том можеше да докосне края на робата му.

— Селям алейкум, велики господарю! — измърмори Том, но Абубакър дори не погледна към него и продължи към собствената си шатра.

Постепенно се възцари тишина. Гласовете малко по малко заглъхваха, а хората се гушеха под завивките край огньовете, чиито пламъци се превръщаха в пепел. Том и хората му лежаха около малък огън, накладен от Батула, покриваха глави, но не спяха. Тъмнината ставаше все по-гъста. Том следеше времето по хода на звездите. То се влачеше едва-едва. Най-накрая се пресегна и докосна гърба на Аболи.

— Време е! — Той се изправи бавно и пое към шатрата на Дориан. Наблюдавал бе пазача отзад. Главата му бавно се отпускаше, за да отскочи рязко нагоре, а после пак се отпускаше.

Том тихо го приближи отзад, надвеси се и удари темето му с цевта на пистолета. Усети как се чупи тънката кост и човекът политна напред, без да гъкне. Том клекна на неговото място и в същата поза, взел мускета му в скута. Изчака една минута, за да се убеди, че всичко е спокойно. Тогава започна бавно да се примъква напред, докато стигна стената на шатрата.

Нямаше как да разбере, дали са поставили пазач и край постелята на Дориан. Навлажни устни, пое си дъх и тихичко изсвири първите звуци на „Испански жени“.

Някой вътре зашава, а после се чу глас, който не си спомняше. Не беше детският глас на Дориан, какъвто го помнеше от последната им среща. Беше глас на мъж.

— Том?

— Тъй вярно, момче! Вътре чисто ли е?

— Само Бен Абрам е при мен.

Том извади джобното си ножче и стената на шатрата се разтвори под острието му. Една бледа ръка се подаде през отвора. Том я стисна здраво и Дориан го издърпа при себе си в шатрата, където се прегърнаха, коленичили гърди срещу гърди.