Уилбър Смит - Мусон

Някои от арабите започнаха да отговарят на огъня. Оформяше се ядро на съпротива. Том се спусна в галоп към навеса, под който привечер бе видял да се настанява водачът. Носеше взета от огъня горяща главня в ръка и я метна върху сухия покрив на заслона. Той пламна начаса с пращене и искри, като освети пространството на стотици ярда околовръст. Подгонен от топлината, водачът излетя от колибата с мускет в ръка. Нямаше тюрбан и намазаната му с благовония сива коса се спускаше до раменете. Брадата му бе сплъстена. Том пришпори коня право към него. Арабинът вдигна кремъклийката. Том се залепи за шията на жребеца и го насочи право в дулото на оръжието.

Арабинът стреля. Последван от бяло цвете пушек, куршумът свирна край главата на Том. Очакваше старецът да побегне, изпразнил веднъж пушката, но той остана на мястото си, гордо изправил глава, готов да посрещне смъртта с лют гняв в погледа. Том почувства възхищение и респект. Приведе и заби синьото блеснало острие в сърцето му с такава сила, че човекът отлепи крака от земята, а когато я докосна отново, беше вече мъртъв. Том обърна коня и се надвеси над него. Нощният ветрец помръдваше кичури от сивата брада върху гърдите на убития. За малко щеше да изпита разкаяние, но си спомни пребитите дечица на Аболи, живо изяденото от хиени момиче и чувството се изпари, още неродено.

Препусна към полесражението. На две места арабите се бяха организирали в малки съпротивяващи се групи. Том викна към Аболи:

— Трябва да ги смажем! Давай след мен! — Стовариха се отгоре им с диви викове и сеч. Оцелелите араби се огънаха под този мощен напор. Захвърлиха празни мускети и побягнаха в тъмното.

— Нека вървят! — Том не позволи на хората си да се впускат в преследване. — Няма къде да идат. Щом съмне, ще пратя по следите им Фунди и неговите стрелци.

В суматохата на битката бе изгубил Аболи от поглед. Тръгна през робските редици, да го търси. Сражението бе свършило, но лагерът тънеше в невъобразим хаос. Мнозина бяха успели да измъкнат коловете и сега цели оковани редици се препъваха насам-натам в светлината на пламъците с див вой и писъци. Шумът бе оглушителен. Никой не можеше да чуе нарежданията на Том. Когато направи опит да вразуми неколцина от робите с помощта на ножницата, воят им стана още по-див. Заряза цялата работа и продължи да търси Аболи. Забеляза коня му, но без ездач. Мина му през ум парализиращата мисъл, че може да е свален от куршум. Пришпори собствения си кон по-нататък и веднага забеляза чернокожия си приятел жив и здрав, понесъл две момченца на ръце, здраво притиснал към гърдите си голите им прашни телца.

— Нищо им няма и на двамата, Клебе! — извика Аболи, а Том му махна с ръка и тръгна да търси Сара. Знаеше, че е някъде в това море черни тела и се опитва да помогне на ония, които имат нужда и наистина се разтревожи за съдбата й в тая несигурна, опасна обстановка. Като нищо можеше да я стъпче обезумяла тълпа или пък да се натъкне на някой въоръжен с кинжал арабин.

Забеляза огнената й коса да грее като фар в светлината на пламъците и пришпори коня през тълпата към нея. Наведе се, прихвана я през кръста, вдигна я пред себе си върху холката на жребеца и я целуна.

Сара го прегърна с две ръце и така силно се притисна, че го заболя.

— Ти успя, скъпи, хората са свободни!

— А има и цял товар слонова кост като награда — отвърна Том с усмивка.

— Ти, недостойно същество! — Тя се засмя в отговор. — Това ли ти идва в главата в такъв славен момент?

— Баща ми ме учеше: „Прави добро на всички хора, но не забравяй накрая да си прибереш таксата.“

Целият остатък от нощта премина в усилия да се въведе ред сред тълпите роби. Повечето оставаха все още оковани, но щом зазори, започнаха да ги освобождават. Том откри огромна връзка ключове в пояса на убития от него водач на кервана. След като свалиха веригите, нареди освободените да се разпределят на групи по племена и села. След това ги постави под разпорежданията на собствените им вождове и водачи.

Сара се погрижи най-напред за семейството на Аболи. Двете момчета бяха живи и здрави. Цете и Фала гледаха обезумели от страх, но Аболи им поговори строго и те се успокоиха. Щом се увери, че повече не се нуждаят от помощта й, Сара отиде при другите. Най-напред се залови с децата, които имаха нужда от медицинска помощ. Много от тях бяха заболели от дизентерия и тя им даде сироп за укрепване на червата. След това започна да маже с мехлем раните, останали от въжета и ремъци. Макар да се труди неуморно през нощта и целия следващ ден, ограничените запаси лекарства и огромният брой нуждаещи се от помощ не й позволиха да се погрижи за всички.