Уилбър Смит - Мусон

Аболи тичаше успоредно с Том и също стреля над езерото. И двамата видяха как от главата на слона се вдигна парче засъхнала кал, но мъжкарят само разклати глава, изплющя с уши и потъна в гъстия шубрак на другия бряг. Том грабна третия мускет от ръцете на моряка, който бе стигнал задъхан до него и се хвърли през брега да гони бягащото животно.

Аболи тичаше до него и двамата виждаха откъде минава мъжкарят, защото върховете на дърветата се люлееха, а подире му оставаше шумоляща, трещяща и бумтяща следа, като след кит, запорил с мощни удари на опашката си водната повърхност.

Изведнъж отдясно се разнесоха мускетни изстрели и Аболи изръмжа:

— Другите мъжкари са налетели на Алф и Люк.

Тичайки един до друг, те заобиколиха езерцето и навлязоха в отсрещния гъсталак. Пробиваният от слона проход се сключваше зад него и двамата напредваха с усилие, оставяйки парцали от дрехите си и парчета кожа по бодливите храсти.

— Няма да го стигнем — каза задъхан Том. — Ще се измъкне.

Но когато най-после излязоха в открито пространство и двамата извикаха радостно — слонът се виждаше на пистолетен изстрел от тях. Ударен бе лошо. Бягът бе преминал в неуверен ход, главата висеше, а бивните оставяха бразди в меката почва. От туловището му струеше светла пенеста кръв.

— Първият ти изстрел го е ударил в белия дроб! — извика Аболи и двамата се хвърлиха напред с нова сила, като бързо скъсиха разстоянието до раненото животно. На десет крачки от него Том се отпусна на едно коляно. Бореше се за въздух, сърцето му биеше лудо, а ръцете трепереха, докато опитваше да се прицели отново в гръбнака на поклащащото се животно.

Този път изстрелът бе точен. В мига преди да го обгърне мъгла, Том видя как куршумът се забива в широкия сив гръб и разбива гръбнака точно над опашката. Мъжкарят отново приседна. Том се изправи и затича настрани, за да заобиколи облака дим.

Слонът седеше пред него, люлееше глава от болка и ярост, насочил нагоре огромни бивни, а от тялото му струеше карминена кръв. Предсмъртните ревове щяха да спукат тъпанчетата на Том.

Аболи стреля в челото му и макар двамата да видяха как куршумът удря костната изпъкналост, той не можа да пробие дебелата крепостна стена, зад която се криеше мозъкът. Осакатеното животно направи опит да изправи задните крака и да докопа мъчителите си.

Двамата мъже побягнаха далеч от обсега на размахания хобот и започнаха да сипват с разтреперани ръце барут в дулата на пушките си, да тъпчат тампони и оловни куршуми в тях. После отново се прокраднаха напред, като започнаха да обикалят животното в търсене на слабо място.

Още няколко пъти те бягаха на безопасно разстояние да зареждат, за да се завърнат и да стрелят отново. Постепенно силите на звяра изтекоха през двадесетте отворени рани, той нададе последен болезнен рев, катурна се настрани, вирна тези приказни бивни и замря.

Том го приближи предпазливо. Протегна мускета и докосна с дуло малкото око, украсено с бледи мигли и пълно с почти човешки сълзи. То не мигна. Най-после мъжкарят беше мъртъв. Искаше да нададе победоносен вик, но го обзе почти религиозно чувство на печал. Аболи дойде при него и срещнал погледа му, кимна с разбиране.

— Да — каза той, — вече си истински ловец, защото почувства красотата и трагедията на онова, което правим.

Алф и Люк бяха свалили втория мъжкар, а третият успя да се измъкне със стадото невредим. Том искаше да го преследват, но Аболи и Фунди му се присмяха.

— Никога повече няма да го видиш. Сега ще бяга двадесет мили без да спре, а след това ще измине още петдесет с ход по-бърз от твоя бяг.

Вечеряха богато като принцове с изобилие жилаво и миризливо месо от слонски бузи, опечено на шишове от зелени клони и пиха до насита калната вода от езерцата, сякаш бе първокачествено вино. Заспаха като убити край огъня.

През следващите два дни извадиха бивните на двата слона, като ги издялкаха от черепите с безкрайно внимание да не наранят или одраскат повърхността им. Фунди им показа, как да измъкнат дългия конусообразен нерв и да натъпчат трева в дупката. След това привързаха с лико четирите зъба към пръти за носене. Когато поеха дългия път назад към лодките, всеки зъб се носеше от четирима.

Щом стигнаха реката, закопаха бивните толкова дълбоко, че дори и хиените да не могат да ги изровят и изгризат. После продължиха с лодките нагоре срещу течението. С всеки изминал ден следите от слонове ставаха по-многобройни и по-пресни. Слизаха за лов и понякога успяваха да убият животните на пет-шест мили от брега. Друг път обаче пак губеха дни наред в преследване на стадата.