Уилбър Смит - Мусон

Том се отпусна на коляно и поднесе далекогледа към окото си. Първият поглед към легендарните животни дотолкова надминаваше всичко очаквано, че той застина смаян. Наслаждаваше се на всяка подробност. Едно от най-младите слончета, на ръст не по-голямо от охранен шопар, но палаво и самонадеяно, излезе от водата и навирило хоботче, хукна със смъртоносен рев срещу накацалите на брега бели чапли. Те се вдигнаха в красив бял облак, а слончето важно пое обратно към водата, където почти веднага се подхлъзна в тинята и се навря под един потопен дънер.

Ужасените му ревове накараха всяка женска да хукне на помощ, убедена, че го е захапал крокодил. Измъкнаха малкия изпод дървото, със смачкано достойнство и той изтича посърнал на сигурно място, между предните крака на майка си, където потърси утеха в налетите й с мляко бозки. Том се засмя високо, а Аболи го докосна по рамото и посочи три огромни животни, които се дистанцираха от безотговорното поведение на женски и малки.

Застанали рамо до рамо в гъстите храсти, от другата страна на водната повърхност, те мързеливо си вееха с уши. От време на време някой от тримата поемаше в хобота си пясък и го разпръсваше в мощна струя по главата и гърба си. Ако се изключат тия движения, имаха вид на заспали.

Том разгледа през зрителната тръба това мощно трио, извисено над всички останали в стадото. Видя дългите костни издатъци край главите и веднага забеляза, че макар всички да бяха големи, средният мъжкар има бивни като весла, дебели колкото талията на Сара. Усети пулса на ловджийската си кръв да отразява в ушите всяко свиване на сърцето му. Ето го мечтаният мъжкар. Искаше му се веднага да грабне подпряния на дървото до него мускет и да се втурне в битка с гиганта. Аболи усети настроението му и протегна възпираща ръка.

— Това са умни и предпазливи животни — предупреди той. — Никак няма да е лесно да приближиш оня мъжкар долу. Всичките му женски ще се съберат да го пазят. Ще трябва да мобилизираме цялото си внимание и умение, за да ги надхитрим.

— Кажете какво трябва да се направи! — Аболи и Фунди легнаха от двете му страни, за да планират лова.

— Основното е вятърът — обади се Аболи. — Винаги трябва да сме срещу него.

— Няма никакъв вятър. — Том посочи листата на дърветата, виснали безжизнено от клоните в нажеженото пладне.

— Винаги има вятър — възрази Аболи и събрал малко пясък, започна да го пропуска между пръстите си. Фините златисти прашинки полетяха в слънчевите лъчи, като се отклониха леко встрани. Аболи показа с жест посоката — Когато се подплашат, те бягат по вятъра, а след това се обръщат, за да уловят миризмите. — Описа друг жест с ръка, за да покаже маневрата. — Ще разположим Люк и Алф там и там. — Той показа с ръка. — Когато заемат местата си, ние с тебе ще се спуснем оттук. — Отново посочи маршрута. — Ще припълзим наблизо. Когато стреляме, мъжкарите ще побегнат към другите двама.

Том даде знак на Алф и Люк да приближат. След като се съвзеха от първоначалния шок при вида на животните, той им нареди да продължат на миля по отсамната страна на хребета, да го пресекат и да се спуснат в долината, където да заемат позиция далеч от погледа и обонянието на слоновете.

Изтече почти половин час, докато се убеди с далекогледа, че двамата са заели местата си в долината. Хубаво бе да разполага с мъже, които разбират от половин дума нарежданията му и ги изпълняват безпрекословно и точно.

Аболи тръгна пръв през хребета, надолу по склона, като използваше стволове и шубраци за прикритие. Великаните не бяха чак толкова късогледи, че да не забележат съмнителните същества от такова разстояние. Спускаха се към езерцата, напрегнали цялото си внимание, за да останат незабелязани и да не се натъкнат на някоя от женските, пръснати между дърветата. Том не можеше да повярва, че такива огромни животни успяват да станат буквално невидими, застинали сиви сред сивотата на растенията с неподвижни, неразличими от дънерите крака. Бавно приближаваха трите мъжкаря. Макар още да не ги виждаха, те се ориентираха по носещото се откъм тях гъргорене.

— Това червата им ли са? — попита Том шепнешком.

Аболи поклати глава.

— Старците разговарят.

От време на време забелязваха облак прах над храстите — поредна суха баня на някой от мъжкарите. Това също им служеше за ориентир през гъсталака. Внимателно, стъпка по стъпка, те приближаваха плячката, като на едно място се наложи да отстъпят и да заобиколят някаква женска, която кърмеше малкото си.