Уилбър Смит - Мусон

Прекарваше часове наред в разговори с водачи и участници в нападнати и ограбени кервани. Опитваше се да установи самоличността на бандитите, тяхната численост, както и въоръжението и методите им. Направи обща оценка на загубите и остана поразен. Над три лаки златен прах, двадесет и седем тона слонова кост и повече от петнадесет хиляди току-що пленени роби бяха преминали в ръцете на разбойниците. Халифът имаше пълно право да се тревожи.

Що се отнася до самите нападатели, сведенията бяха мъгляви и противоречиви. Според едни, имало бели мъже, франки, и черни копиеносци и стрелци с лък. Според други, всички били диваци. Един разправяше, че нападали само нощем, когато керванът е спрял за сън, а друг каза, че нападнали дългата му колона роби и носачи посред бял ден, избили всички пазачи араби и само той успял да се спаси. Друг търговец съобщи, че му пощадили живота, както и на всичките му хора, но им отнели ценностите. Дориан разбра, че няма съгласие по въпроса за самоличността на разбойниците, а способите им за нападение са разнообразни. Едно беше ясно: явяваха се от юг като горски джинове и по същия начин безследно изчезваха.

— Какво правят със заловените роби? — попита Дориан, но арабите свиха рамене. — Трябва да ги продават някъде — настоя той. — За транспортиране на такива огромни количества, ще им трябват големи кораби.

— Не са забелязвани подобни флотилии по протежение на целия Бряг на треската — отговаряха хората и недоумението му нарасна.

Безспорните сведения, върху които да гради планове за предстоящи действия, бяха оскъдни. Единственото, което можеше да стори, беше да охранява керваните, за да съживи почти замрялата търговия. Изправени пред тежките загуби, търговците от Ламу и Занзибар не се решаваха да финансират нови експедиции.

Обмисляше и възможността за активни действия. Да намери убежищата на бандитите, да ги проследи като диви животни, каквито бяха и да ги унищожи. За целта, нае всички останали без работа, поради спирането на търговията, следотърсачи и водачи на кервани.

Не можеше да започне кампанията, преди да се сменят сезоните, защото сега беше времето на Голямата влага и всички долини бяха наводнени, а Брегът на треската напълно оправдаваше страховитата си слава. Все пак, трябваше да бъде напълно готов да опъне платна, щом се обърне вятърът и куси задуха отново.

Мисълта за куси винаги насочваше мислите му към Ясмини. Същият вятър щеше да я откара на север към нейния жених. Стомахът му се свиваше от безсилие и гняв. Помисли си да пише до халифа в Мускат и да го помоли да отмени сватбата. Дори обмисли възможността да признае любовта си и да помоли за разрешение, да се ожени за Ясмини.

Срещаха се на брега всяка вечер, но когато сподели идеята си с нея, тя се разтрепери от страх.

— Не мисля за себе си, Доуи, но ако нашият баща само заподозре, че ни свързва любов на мъж и жена, цялата му обич към теб няма да го спре. Дългът на честта ще го накара да постави въпроса пред моллите, за да отсъдят според Шериата. За двама ни той предвижда само една присъда. Не, Доуи, няма изход за нас по този път. Съдбата ни е в ръцете на Бога, а той не всякога е милостив.

— Тогава ще те отвлека — заяви Дориан. — Ще взема една от джонките и неколцина от най-верните си хора и ще отплаваме нанякъде, където да изживеем живота си в любов.

— Няма такова място на земята, Доуи! — отвърна Ясмини с печал. — И двамата принадлежим към исляма и в неговите земи няма място за нас. Ще бъдем низвергнати и преследвани цял живот. Ти си велик човек тук и скоро ще станеш още по-велик. Баща ми и целият му народ те обичат. Няма да позволя всичко това да бъде изгубено заради мен!

Голяма част от скъпоценното им време заедно минаваше в обсъждане на тази безизходица. Лежаха прегърнати и си шепнеха безспир. Разбрали, че няма нито изход, нито избавление, двамата се любеха с дива страст, сякаш така можеха да отклонят ръката на неумолимата съдба, надвиснала над главите им.

Преди зазоряване, Дориан я отвеждаше до дупката, тя го целуваше за сбогом и поемаше към харема по Прохода на ангела. През деня, някога игривото и щастливо момиче, обичано от всички в харема, оставаше бледо, мълчаливо и отпуснато. Приятелките и цялата прислуга започнаха постепенно да се тревожат. А нищо в този малък и затворен свят не можеше да убегне от ушите и очите на Куш.

Скритата им и безнадеждна любовна идилия продължи през месеците, оставащи до смяната на мусона. Експедиционните сили за континента бяха почти готови да отплават, а последните подробности около сватбата на Ясмини вече се уточняваха. Зестрата й бе изпратена от Мускат на жениха в Абу Даби, а чеизът се опаковаше, за да бъде натоварен на джонката, която щеше да я отведе хиляди мили на север, в друг дворцов затвор, където да прекара остатъка от живота си.