Уилбър Смит - Мусон

— Аз мога да се пазя, татко.

— Това вече си го доказвал. — Халифът се засмя тихичко. — Нека минем към други въпроси. Искам да ти възложа нова задача. Опасна и трудна.

— Само заповядайте, Велики!

— Търговията с вътрешността на континента е основен фактор за благоденствието на народа ни. Ние, бедни номади едно време, днес сме мореплаватели и търговци.

— Разбирам, татко.

— Днес пристигна пратеник от Занзибар. Търговията в Африка е изправена пред нова сериозна опасност. Застрашено е дори самото съществуване на базите ни в Занзибар и Ламу.

— Как е възможно това?

— Банда мародери вилнее из търговските пътища между Брега на треската и Големите езера. Търговията ни с вътрешността е в опасност.

— Да не би да въстават чернокожите племена? — попита Дориан.

— Може и така да е. Знаем, че сред разбойниците има чернокожи, но според други слухове, ръководят ги франкски неверници.

— От коя държава? — попита Дориан.

Халифът сви рамене.

— Това е неизвестно. Едно е сигурно: нападат безмилостно керваните ни с роби. Тази година сме се лишили от почти целия приход, който ни носи търговията с роби, заедно с огромни количества злато и слонова кост, превозвани от вътрешността към брега.

— Какво трябва да сторя?

— Ще ти дам ферман и като генерал от моята армия ще тръгнеш начело на колкото искаш воини — хиляда, две хиляди, — за да отплаваш на юг към Ламу. Ще прекосиш протока и ще навлезеш във вътрешността, за да сложиш край на тия безчинства.

— Кога искате да тръгна?

— Трябва да вдигнеш платна при новолуние, щом свърши Рамадана!

Флотилията на шейх Ал Салил, Изтегления меч, хвърли котва в пристанището на остров Ламу при пълнолуние. Състоеше се от седем големи мореходни джонки, с хиляда и двеста халифски войници на борда.

Дориан слезе на брега призори, за да посети военния управител, да му представи фермана си и да подготви дебаркирането и снабдяването на войската. Трябваха му квартири за отдих на изтощените от дългото плаване войници, както и хранителни припаси, коне и товарни животни.

Камилите от пустинята не биха издържали дълго във влажния климат на континента, нито пък свикналите с пустинята северни коне. Дориан имаше нужда от животни, които са родени и отгледани в тукашните условия, неподатливи на африканските заболявания.

Три дни отидоха, докато настани всички хора и багаж в новоизградения лагер над пясъчната брегова ивица. Вечерта на третия ден, той вървеше из улиците на града, придружен от Батула и трима офицери. Почти бяха стигнали портите на крепостта, когато чу да го викат с детското му име:

— Ал Амхара!

Той се извърна, защото разпозна гласа, макар да не го бе чувал дълги години и се вторачи в забулената жена, клекнала край входа на стара джамия от другата страна на уличката.

— Тахи? Ти ли си, стара майко?

— Бог да те благослови, дете мое! Мислех, че може да си ме забравил.

Дориан понечи да изтича и да я прегърне, но това би било грубо нарушение на етикета и нормите за благоприличие, извършено на обществено място.

— Стой тук, аз ще изпратя да те доведат при мен! — каза той и продължи пътя си. Изпрати Батула да я вкара през портата и да я заведе в избраното за свои нужди крило на крепостта.

Щом влезе в стаята, Тахи махна фереджето и се хвърли към него. Заплака неудържимо.

— Малкото ми момче! Бебчето ми! Колко висок си станал! Пуснал си страшна брада и погледът ти е свиреп като на ястреб, но аз бих те познала навсякъде. Станал си прочут, че и шейх даже!

Дориан се засмя, прегърна я и погали косата й.

— Какво е това сребро тук, стара майко? Нищо, пак си хубава.

— Аз съм старица, но прегръдката ти ме подмладява.

— Седни! — Заведе я при купчината килими на терасата и прати слугата да донесе шербет и фурми.

— Толкова неща искам да те питам. — Тя се пресегна и погали брадата и бузата му. — Хубавото ми момченце станало хубав мъж! Разкажи ми всичко, което ти се случи, откак напусна Ламу.

— Това ще отнеме цял ден и цяла нощ. — Дориан се засмя.

— Готова съм да слушам през всичките останали дни от живота си.

И той послушно започна да отговаря на въпросите й, като се сдържаше да зададе своите, макар това да му костваше голямо усилие.

Най-накрая разпитът свърши.

— И така, халифът ме върна в Ламу, за да продължа към Брега на треската и аз съм щастлив, защото можах отново да видя любимото ти лице. — Това лице беше дълбоко набраздено от трудности и лишения, а косите сребрееха, но той я обичаше повече от всякога. — Разкажи ми как я кара след моето заминаване!