Уилбър Смит - Мусон

Дълбока, непривична тишина висеше като покров над харема и градините, а галериите пустееха. Не се чуваше ни детски смях, ни женска песен, а огнищата в кухнята бяха студени. Всички обитателки на този женски свят се бяха притаили с децата си в своите покои. Толкова беше тихо, че когато Тахи спря и се ослуша, единственият шум бе шумът от кръвта й, пулсираща в ушите й.

Само един евнух охраняваше портите и той я познаваше добре. До такава степен бе завладян от драматичното напрежение на тишината, че хвърли бегъл поглед върху откритото й за разпознаване лице и махна нетърпеливо с пухкава ръка.

Щом излезе от полезрението му, Тахи захвърли кошницата и се впусна в тромав бяг. След миля сърцето й щеше да изскочи от умора. Едва дишаше. Строполи се край пътеката и не можеше да намери сили да се привдигне.

Някакво момче роб се зададе откъм полето, подкарало две магарета, натоварени с мангрова кора. Тахи се изправи с мъка и затършува под полите си за кесията.

— Дъщеря ми умира — каза тя на момчето. — Трябва да й доведа доктор. — Протегна сребърна рупия. — Закарай ме до него и ще ти дам още една, щом стигнем крепостта!

Момчето хвърли влюбен поглед към среброто и закима енергично. Развърза товара на едното магаре и го остави да падне край пътеката. Помогна на Тахи да се качи на самара, после плесна задницата на малкото животно и го подгони в тръс с весел смях и викове:

— Дръж се здраво, стара майко! Рабат е бърз като стрела. Ще те закараме на пристанището, преди да мигнеш.

Дориан седеше на терасата до Бен Абрам. Двамата пиеха черно каймаклия кафе и обсъждаха задълбочено списък на необходимите за похода медикаменти. Дориан и Бен Абрам подновиха с радост приятелството си още в мига, когато младият мъж стъпи на пясъка в пристанището на Ламу. Всяка сутрин лекарят идваше при него, за да извършат заедно утринната молитва, а после оставаха потънали в дълъг приятелски разговор.

— Много съм стар, да напускам острова — възразяваше Бен Абрам срещу настояването на Дориан да тръгне с експедицията и да се грижи за здравето на войниците.

— И двамата знаем, че си точно толкова силен и пъргав, колкото в деня на първата ни среща — отвръщаше Дориан. — Искаш да ме оставиш ли да умра от някоя гадна болест? Имам нужда от теб, Бен Абрам!

Дориан млъкна, доловил шум в края на терасата. Изправи се и викна раздразнен към пазачите:

— Какъв е тоя шум? Строго съм наредил да не ме безпокоят!

— Аз съм само прах под краката Ви, велики шейх, но тука дойде някаква дъртофелница, която рита и дере като бясна котка.

Дориан простена от досада и тъкмо се готвеше да заповяда да я изхвърлят с ритник в задника, когато старицата изписка пронизително:

— Ал Амхара! Аз съм, Тахи! В името на Аллаха, трябва да ти съобщя нещо за човек, когото и двамата обичаме!

Дориан се вледени от ужас. Тахи не би постъпила така лекомислено, освен ако нещо страшно не се бе случило с Ясмини.

— Пуснете я! — нареди той и забърза към грохналата от изтощение и тревога старица.

Тя се строполи в краката му и ги прегърна.

— Куш знае за теб и момичето. Причакал я е на връщане в харема и я затворил в къщичката при гробището — избъбри Тахи. От времето на собственото си пребиваване в харема, Дориан знаеше за малката стаичка. Макар че беше строго забранено, момченцата се окуражаваха едно друго, пропълзяваха през бодливия плет и влизаха в нея, за да докоснат страховитата дървена рамка. Плашеха се със страховити истории за това, което правеше Куш в тази стаичка. Една от най-смразяващите кръвта истории разказваше за момиче на име Салима, хванато от Куш в любовна връзка с офицер от гвардията на военния управител на острова. Писъците й се носели четири дни и три нощи, като постепенно отслабвали, за да настане накрая тишина, по-страшна и от най-силния й вик.

Дълго време Дориан остана обезкуражен от думите на Тахи. Силата изтече от краката му и не можеше да мръдне, а мислите му се разбягаха, сякаш подплашени от ужаса на чутото. След това разтърси рамене и отхвърли слабостта си. Обърна се към Бен Абрам. Старият доктор се беше изправил. Лицето му изразяваше тревога и състрадание.

— Не трябваше да чувам тези думи, синко! Сигурно си бил побъркан до немай-къде, но сърцето ми се къса заради теб!

— Помогни ми, стари приятелю! — помоли Дориан. — Да, полудях и извърших страшен грях, но това бе грехът на любовта. Ти знаеш, какво ще й направи Куш.

Бен Абрам кимна.

— Виждал съм плодовете на зверската му жестокост.