Уилбър Смит - Мусон

Както и можеше да се очаква, Гай разцепи секундата на две. Пристигна, придружен от коняря си и студено поздрави. Кимна, скочи от коня и хвърли юздите в ръцете на слугата. После погледна към Том.

— Не бих Ви тревожил, сър — каза той с отчужден глас и без да го гледа в очите, — но султанът настоява и Вие да присъствате на тази аудиенция. — Извади часовник от джоба на сюртука си, погледна го и мълком прекрачи през портата, без да гледа назад.

Везирът ги посрещна с израз на най-дълбоко уважение, като се кланяше и раздаваше подкупващи усмивки. Поведе ги заднишком към покоите на султана, където се просна ничком.

Гай се поклони, но не твърде ниско, съзнавайки положението си на представител на Негово Величество и любезно поздрави. Том последва примера му. После погледът му падна върху мъжа, седнал отдясно на султана. Беше добре охранен и носеше роба от скъпа материя. Дръжката на кинжала му беше позлатена. Явно високопоставена личност, защото дори султанът се съобразяваше с него. Гледаше към Том с нещо повече от обикновено любопитство, сякаш знаеше кой е и много бе слушал за него.

— Да Ви благослови Аллах — каза султанът и посочи приготвените за тях възглавници. Гай седна непохватно, затруднен от сабята си. Том бе прекарал в тази поза много часове с търговците на пазара. Сложи сабята си напреко в скута си.

— Чест е за мен да приветствам в своя двор благочестивия молла от джамията на Принц Абд Мухамад ал Малик, брат на халифа на Оман. — Султанът наклони глава към мъжа до себе си. Том настръхна и задиша по-често при името на човека, откупил брат му от корсарите. Втренчи поглед в моллата, а султанът продължи: — Това е благочестивият Ал Алама. Той е изпратен от принца.

Том и Гай погледнаха към моллата. Ал Алама направи изискан жест. Ръцете му бяха малки и нежни като на момиче.

— Нека Бог и неговият Пророк бъдат благосклонни към вас! — каза той и двамата се поклониха леко.

— Вярвам, че пътуването Ви е минало приятно и всичко у дома Ви е било наред, когато сте поел на път — каза Том.

Моллата отвърна:

— Благодарен съм Ви за тази загриженост. Каскази ни доведе без премеждия, а Аллах гледаше с усмивка към нас. — Ал Алама се усмихна сам. — Трябва да Ви поздравя за съвършенството, с което говорите арабски! Използвате свещения език, сякаш Ви е роден.

Комплиментите се мятаха напред-назад, но Том едва издържаше безкрайния ритуал от поздравления и добропожелания. Този човек носеше новини от Дориан — не можеше да има друга причина за аудиенцията. Впери поглед в лицето на Ал Алама, като се мъчеше да отгатне естеството на тия новини, по някои дребни признаци, като извивка на устните, интонация на гласа или изражение на погледа, но лицето на духовника оставаше любезно и безизразно, а маниерите — непроницаемо изискани.

— Доходоносна ли беше търговията Ви на местния пазар? — попита той. — Пророкът покровителства честния търговец.

— Главната причина за идването ми в царството на вашия халиф не е търговията — отвърна Том, посрещнал с облекчение възможността да даде израз на същинските си грижи. — Мисията ми е спасителна. Издирвам близък, който бе загубен за мен и моето семейство.

— Моят господар, принц Ал Малик, знае за Вашето издирване и получи запитването, което му бе отправено — отвърна Ал Алама. Тонът му си оставаше безизразен, а лицето непроницаемо.

— Чувал съм, че вашият господар е могъщ човек, преизпълнен със състрадание към слабите и горещ поддръжник на справедливостта и закона.

— Принц Абд Мухамад ал Малик е точно такъв. Именно заради това, той ме изпрати лично във връзка с вашия въпрос, вместо да съобщи с писмо, което не би дало точен израз на съчувствието му по повод вашата загуба.

Въпреки изпълнения с благовония задух на затвореното помещение, по кожата на Том полазиха ледени мравки. Думите на моллата прозвучаха злокобно. Усети размърдването на Гай до себе си, но не го погледна. Зачака със страх духовникът да продължи. Но Ал Алама отпи деликатно от кафето и се загледа в скута си.

Най-накрая Том трябваше да го подкани:

— Три години съм чакал, да чуя някаква вест от брат си. Моля Ви, не удължавайте мъченията ми!

Моллата остави филджана и избърса устни със сгънатата кърпа, която му подаде един роб.

— Моят господар, принцът, поръча да кажа от негово име следното: — Ал Алама млъкна отново, сякаш за да събере мислите си. — Вярно е, че преди няколко години купих малко франкско момче. Наречено бе Ал Амхара заради косата си, която имаше прекрасен червен цвят.