Уилбър Смит - Мусон

Фунди продължаваше да го гледа втренчено, но черните му очи се разшириха неволно.

— Откъде знаеш, че съм убиец на слонове? Откъде знаеш езика на лоци? Защо ми връщаш свободата? Защо искаш да отидеш в земята на моите деди?

— Всичко ще ти обясня — обеща Аболи. — Засега приеми, че не сме ти врагове. Ето ти храна.

Фунди беше полумъртъв от глад и се нахвърли като вълк върху козето месо и ориз, подадени му от Аболи. Постепенно пълният стомах и внимателните въпроси на Аболи го накараха да се отпусне и той започна да отговаря.

Аболи преведе на Том:

— Не знае колко далече е страната му, защото не измерва разстоянието като нас, но тя е много, много далече, на месеци път. Казва, че живее край голяма река.

Доста време бе нужно на Фунди, да им разкаже историята си, но през последвалите дни той постепенно я допълваше с подробности, с описания на езера и огромни долини, планини увенчани със сияйна белота.

— Снежни планини? — Том беше озадачен. — Това с положителност е невъзможно при този тропически климат.

Фунди разказваше за огромни стада необикновени животни, някои от тях по-големи от гърбатите транспортни средства на арабите, черни и с чудовищни сърповидни рога, които са в състояние да изкормят черногрив лъв само с едно движение.

— Слон? — Попита Том. — Бивни?

Когато заговори за могъщото животно, очите на Фунди запламтяха.

— Те са моите козички — хвалеше се той пред Аболи, като му показваше мазолите по пръстите си. — Името ми е Фунди, великият ловец на слонове. — Вдигна ръце над главата си с разперени пръсти, след което ги сви в юмруци и разпусна десет пъти. — Толкова слона са паднали под стрелите ми, уцелени право в сърцата. Всеки един огромен мъжкар с ей такива бивни, — той се изпъна на пръсти и протегна колкото можа ръце.

— Има ли още много слонове по тия места? — попита Том. — Или великият ловец Фунди ги е избил до крак?

Когато Аболи му преведе въпроса, Фунди се разсмя, а лицето му доби дяволит израз.

— Можеш ли да преброиш тревичките в полето? Колко риби има в езерата? Колко са патките в ятата, които засенчват небосклона? Толкова са и слоновете в земята на лоци.

Въображението на Том беше силно възбудено от разказите на дребния мъж и той се въртеше по цели нощи в тясната си койка, без да заспи, потънал в мечти за далечната дива земя. Привличаше го не само обещаваното богатство, но преди всичко, желанието да види със собствените си очи тия чудеса, да преследва могъщите животни, да зърне белокапите планини и да се плъзне по безкрайната шир на сладководните езера.

После необузданият полет на фантазията му се прекършваше от мисли за Дориан и Сара, за задълженията, които имаше към тях. Сара вече бе обещала, че ще отиде с него и накрай света. Тя не е като останалите момичета. Тя е като него. Приключението е в кръвта й. Ами Дориан?

Мислеше си за него по един нов, непознат през всичките години, начин. В представите си го виждаше такъв, какъвто беше в оная съдбовна вечер, когато се изкачи до прозорчето на килията му в Flor de la Mar — безпомощно малко момче.

Как ли изглежда сега? Дали са го променили трудностите, които е трябвало да изтърпи? Дали е още малкото братче или вече е порасъл непознат мъж? Мисълта за непознатия, който може би е заел мястото на Дориан, го плашеше. В едно можеше да бъде сигурен — той никога не би се променил като Гай. В него още гори пламъкът. Той би искал да го придружи в това ново приключение. Връзката помежду им си бе все така силна. В това не можеше да има съмнение.

Изглежда бе хвърлил ръкавица в лицето на съдбата, защото исканият отговор пристигна по-бързо, отколкото очакваше. В сумрака на следващото утро, от каменния кей се отдели мърлява лодчица и пое към „Лястовицата“. Все още на половин пистолетен изстрел разстояние, лодкарят се изправи на пейката и викна към кораба:

— Ефенди, имам писмо за Вас от английския консул! — Размаха някакъв лист над главата си.

— Ела насам! — разреши му Нед Тайлър.

Том чу виковете от кабината си и бе обзет от странното усещане, че нещо злокобно е надвиснало над главата му. Изскочи на палубата по риза, тъкмо навреме, за да измъкне писмото от ръката на лодкаря.

Видя, че адресът върху сгънатия лист е написан с ръката на Гай. Почеркът му не се бе променил особено, откак се бяха упражнявали заедно под ръководството на мастър Уолш. Посланието бе адресирано до капитан Томас Кортни, на борда на „Лястовицата“ в порт Занзибар.

Текстът върху листа беше лаконичен: „Султанът кани и двама ни на аудиенция днес по пладне. Ще те чакам десет минути преди това, при портата на крепостта. Г. К.“