Уилбър Смит - Мусон

— Брат ти Уилям е в Камарата. Разделихме се преди по-малко от десет минути. Трябваше да ми кажеш, как стоят нещата помежду ви. — Викна да му изпратят каретата. — Мисля, че трябва да те предупредя: Уилям е твърдо решен да търси възмездие за нараняванията, които си му причинил.

— Били сам си е виновен — започна Том сърдито, но Чайлдс го натика в дошлата пред входа карета и нареди:

— Бомбай хаус! Колкото можеш по-бързо! — Тръшна се на задната седалка до Том и каза: — Боцманът ти може да се качи отзад. — Том протегна глава през прозорчето и викна на Аболи да се качи на стъпенката.

Каретата рязко потегли и Чайлдс надигна перука, за да попие потта от темето си.

— Брат ти притежава солиден пакет акции на Компанията. Не е човек, с когото могат да се играят игрички. Не трябва да ни вижда заедно. В името на благоприличието, аз му казах, че нямам нищо общо с тебе.

— Нищо не може да ми направи! — каза Том с малко по-голяма увереност, отколкото изпитваше. Трябваше здраво да се държи за рамката на прозореца в люлеещата се карета и да крещи с цяло гърло, за да надвика тропота на копитата и гръмовния шум от търкалящите се по калдъръма железни шини на колелата.

— Мисля, че подценяваш омразата на брат си, Кортни — забеляза Чайлдс и отново нахлузи перуката на бръснатата си глава. — Няма значение кой прав, кой крив. След като човек с моето положение… бих могъл да кажа, с известно влияние… не иска да си разваля отношенията с него, какво остава за теб, лишен от наследство по-млад брат? — Чайлдс помълча малко и добави замислено: — Никога не съм срещал такава злоба, такава необуздана жлъч у когото и да било.

През останалата част от пътя до „Бомбай хаус“ мълчаха. Когато минаха през портата, Чайлдс извика на кочияша:

— Откарай ни в конюшните, не пред парадния вход!

Слезли от каретата в двора на конюшните, лорд Чайлдс вкара Том в главната сграда през малка вратичка.

— Знам, че брат ти е разпратил шпиони да те търсят. Най-добре е да не научава за днешната ни среща.

Том бързаше подир Чайлдс през безкраен лабиринт от коридори и стълбища, докато накрая се намери в малък кабинет с окичени с гоблени стени и голямо, потънало в позлата и украшения писалище по средата. Чайлдс му даде знак да седне в креслото до него и зарови в купчината документи на писалището.

— Това е ордера от продажбата на товара от „Лястовицата“ на Адмиралтейството. — Подаде го на Том. — Както ще видиш, отчислил съм обичайните посреднически такси.

— Двадесет процента! — възкликна смаян Том.

— Така е прието — сухо отбеляза Чайлдс. — Ако си дадеш труд отново да прочетеш нашето споразумение, сам ще се убедиш. Предвидено е в петнадесета точка.

Том махна с ръка.

— А за самия кораб? И от неговата ли стойност ще вземете двадесет на сто.

Започнаха да се пазарят и Том бързо разбра, защо лорд Чайлдс се е издигнал така високо в света на търговията. Обзе го потискащото усещане, че се е изправил срещу фехтувач, който го превъзхожда с няколко класи. В един момент Чайлдс помоли за извинение и остави Том насаме толкова дълго, че той започна да се върти притеснено в креслото си, а после стана и закръстосва помещението.

Междувременно в съседната стая Чайлдс бързо пишеше върху пергамент дълго послание. Докато го ръсеше с пясък и навиваше на руло, каза на секретаря:

— Изпрати Барнс при мене!

Когато кочияшът се изправи срещу му, той каза:

— Барнс, това е писмо за лорд Кортни в Камарата. Трябва да му го предадеш лично. Въпросът е на живот и смърт.

— Слушам, милорд!

— Когато се върнеш, ще откараш моя гост и слугата му до кея при Тауър. Само че, не направо. Най-напред… — Чайлдс му даде точни инструкции и като свърши, попита: — Разбра ли ме, Барнс?

— Напълно, милорд.

Чайлдс се втурна обратно в кабинета, където чакаше Том и помоли за извинение:

— Прости ми, но имаше някои дела, които не можеха да чакат. — Той радушно потупа госта си по рамото. — А сега, да се върнем към деловата част.

До към средата на следобеда Том установи, че разполага с документ за собственост на „Лястовицата“, но няма да получи нищо от стойността на товара му. Освен това, Никълъс Чайлдс поиска и двадесет и пет процента от всяка бъдеща плячка, завладяна по силата на мандата, който той бе осигурил. Том си даваше сметка, че не е нещо повече от пиле в лапите на старата лисица Чайлдс, но продължи да се съпротивлява упорито.

Единственото му предимство беше, че лордът не бе виждал „Лястовицата“, а описанието което получи, не отговаряше много точно на действителността, така че алчността му остана приспана. Освен това Чайлдс нямаше какво да прави с такъв малък съд и Том усети желанието му да се отърве от него. Упорито отстояваше позициите си и в крайна сметка Чайлдс се отказа от прекомерните претенции и прие да предостави правото на собственост върху кораба, свободно от всякакви юридически тежести. В замяна получаваше правата върху целия товар.