Уилбър Смит - Мусон

Най-накрая тя се показа безмълвна в сребърното си лъчисто одеяние и корабите в пристанището добиха твърди очертания. Съзряха голите реи на „Минотавър“ на фона на звездното небе. Хал видя, че в залива има още три европейски кораба, както бе казал и Уазари. Всичките пленени от Ал Ауф.

— Том, ти оставаш тук! — прошепна Хал.

— Татко… — опита се да протестира синът му.

— Без приказки! — отсече Хал. — Справи се със задачата си добре, но сега оставаш тук в безопасност, докато се върнем.

— Но, татко… — Том бе дълбоко уязвен.

Хал не му обърна внимание.

— Ако се случи нещо… ако се разделим един от друг, връщаш се на брега и викаш катера!

— А вие какво ще правите? — попита Том.

— Ние с Аболи ще хвърлим по един поглед на корабите долу. С нищо не можеш да ни помогнеш.

— Искам… — започна пак Том, но Хал го прекъсна:

— Стига! Ще ни чакаш тук! Хайде, Аболи!

Двамата се надигнаха безшумно и след миг изчезнаха, оставяйки Том самичък в края на гората. Той не се страхуваше — твърде много беше ядосан. Бяха го измамили, отнесли се бяха с него като с дете, след като толкова пъти доказа, че не е.

— Дал съм клетва — пенеше се той. — Не мога да си седя тук, ако има и най-малка възможност да помогна на Дори. — Трябваше да мобилизира всички сили, за да се опълчи срещу волята на баща си, съзнателно да престъпи категоричната му заповед. Изправи се неуверено. — Това е мой дълг! — започна да се окуражава сам. Не тръгна по стъпките на баща си и Аболи, а заобиколи покрай пясъчната ивица на брега. Баща му бе показал картата на острова, както и скицата на стария форт, направени от дядо му преди петдесет години, така че разполагаше с ясна представа къде се намира и накъде е тръгнал.

Луната бе вече изгряла над дърветата и той вървеше бързо. Видя отраженията на бледите зъбери на крепостта отпред и когато се насочи към тях, попадна на една пътека в същата посока. Тръгна по нея, усети засилваща се воня на разложена човешка плът и не след дълго замръзна в началото на едно открито пространство.

Поляна, пълна с трупове, се простря пред погледа му. Голи човешки тела висяха от примитивни бесилки, смразяващи от ужас кръвта, в призрачната светлина на луната. Прониза го суеверен страх, който не му позволи да мине между мъртвите. Заобиколи поляната под сянката на дърветата и това решение се оказа удачно, защото след няколко минути, в противоположния край на откритото пространство, откъм крепостта се появи група облечени в роби фигури. Ако бе продължил по пътеката, щеше да налети право на тях.

Остави ги да отминат и продължи скрит в гората, за да се притаи няколко минути по-късно в подножието на посребрената от лунна светлина крепостна стена. Гневът му се бе уталожил и той се почувства страшно самотен и уязвим. Даваше си сметка, че най-разумно би било да си признае, че е сглупил и бързо да се върне на мястото си, преди баща му да е разбрал, че го няма. Което щеше да стане скоро. Реши да оправдае с нещо простъпката си. Тръгна внимателно покрай стената, докато стигна главната порта. Тя зееше отворена, но пазачите се бяха скупчили под арката й. Изглеждаха заспали, но той не си позволи да рискува да ги приближи още. Спотайва се известно време в сянката. От едната страна на портата беше закрепена факла, в чиято светлина различи масивните, яки талпи на вратата.

Обърна се и тръгна назад по стъпките си край стената. От изток луната осветяваше ярко белите коралови блокчета и Том установи, че на места стената е в развалини. Външният ред блокове бе срутен и гъста растителност пълзеше нагоре. Фикусови дървета впиваха яки корени във фугите на стената, а диви лиани, превърнати в чудовищни черни питони от лунните лъчи, виеха стебла между камъните.

Щура идея завладя съзнанието му: ще се прехвърли вътре по лианите и ще потърси Дори. Тъкмо обмисляше тази възможност, когато над главата му се разнесе тиха кашлица. Сви се в сянката и потърси с поглед източника й. Веднага забеляза една чалма на назъбената стена. Разбра, че по цялото протежение на крепостната стена са разположени постове и сърцето му се сви при мисълта, колко лесно щеше сам да се хвърли в ръцете им. Промъкна се скришом покрай цитаделата и зави зад северозападния й ъгъл.

Високо над земята забеляза тесни прорези в стената, твърде малки за да се промъкне човек. Повечето бяха тъмни, но от няколко струеше жълтеникава светлина от фенер или маслена лампа. Зад тия цепки имаше килии или други помещения.

Клекнал долу до самата стена, Том гледаше с мъка нагоре. Дориан можеше да е затворен зад всяко едно от тия прозорчета. Представи си самотата и страха на братчето си и душата му се препълни с болка и обич.