Уилбър Смит - Мусон

Чу куршумът да свисти покрай главата му, но вече падаше неудържимо покрай стената, носеше се през двадесетфутовото разстояние с напиращи към гърлото вътрешности, докато се удари в земята със зашеметяваща сила. Въздухът излетя през устата му и той остана да лежи, борейки се да напълни празните си дробове.

Втори изстрел откъм билото на стената го съживи. Този път не чу куршум, но се изправи с още хъхрещи и свирещи гърди. Опита се да побегне към дърветата, но когато стъпи на левия си крак, пареща болка го прониза чак до слабините, сякаш гигантски стършел прободе целия му крак с жилото си.

Скочи с усилие на волята, затича преодолял болката и грабна сабята и пистолета си. Куцукайки като се стремеше да не натоварва ранения крак, той хукна към гората. Чуваше зад себе си отслабващите викове на Дориан, пронизителни и безутешни, в които само неговото име се открояваше ясно. Причиняваха му по-силна болка от наранения глезен. Преди да измине и сто ярда, изстрелите и виковете бяха разбудили целия гарнизон.

Том спря и се подпря на един дънер. Докато препасваше сабята си, направи опит да се ориентира и да реши накъде да поеме. Разбираше добре, че няма да успее да стигне сам до южния край на острова, където чакаше лодката. Оставаше само да се надява, че баща му и Аболи ще чуят цялата врява и ще дойдат да му помогнат. В тая тъмница, осъществяването на такава възможност изглеждаше доста съмнително.

Не му остана много време за размисли, защото гората изведнъж оживя. Хората си подвикваха един на друг и на всеки една-две минути се разнасяха изстрели. Обстрелваха нощните сенки, заприличали им на хора.

— Кой е? Какво става? — Откъм залива идваха други мъже, които му отрязваха пътя към сборния пункт.

— Франк, неверник. Видях лицето му.

— Къде отиде?

— Към залива.

— Откъде е дошъл? Не се виждаше никакъв невернически кораб.

Гласовете приближаваха и Том чуваше как човешки крака се спъват в ниския гъсталак. Отдели се от дънера, стъпи отново на ранения крак и закуцука. Не бе изминал и петдесет метра, когато зад гърба му се разнесе вик:

— Ето го! Не го изпускайте! — Нов изстрел разцепи въздуха и куршумът се заби в близко дърво. Стисна зъби от болка и побягна с всички сили.

Потеше се от острата болка. Потта се стичаше по лицето, пълнеше очите му и го заслепяваше с люта пелена. Всяка стъпка му причиняваше страдание, от което мълнии пронизваха мозъка, но той не спираше. Преследвачите го настигаха. Погледна назад и видя белите им роби да се мяркат между дърветата.

Заобиколи един голям гъсталак, през който не би могъл да мине и когато стигна от другата страна, някаква огромна сила го нападна изненадващо изотзад и го събори на земята. Съпротивляваше се яростно, но нападателят бе стиснал китката му като в менгеме. Теглото на човека върху него го натискаше плътно в меката песъчлива почва.

— Том! — чу в ухото си бащиния глас. — Не се блъскай! Гък да не си казал! — Обзе го радостно облекчение. — Ранен ли си? — попита тревожно Хал. — Защо куцаш?

— Глезена ми — отвърна Том. — Паднах и мисля, че е счупен.

Шумът от преследвачите приближаваше.

— Видяхте ли го? — викна някакъв арабин. — Накъде тръгна?

— Видях го да отива натам — отвърна друг глас. Идваха все по-близо. И тогава Аболи прошепна:

— Момчето не може да им избяга. Аз ще ги заблудя, за да имате време да се доберете до лодката. — Той скочи от мястото до Хал, където бе легнал и се втурна в нощта. Когато се отдалечи на двадесетина ярда, започна да вие на арабски:

— Ето го там! Връща се към края на острова. Заобиколете го! — Изпразни пистолета си и хукна през гората.

Веднага последва страхотна олелия от викове и изстрели.

— Ето го!

— Оттук! Обградете го!

Хал тикна лицето на Том в сухите листа по земята.

— Тихо! Не мърдай!

До самата му глава се чуха стъпки, но той дори не се опита да вдигне лице. Чу как шумът от смачкани сухи листа се отдалечава към източния край на острова, а виковете на Аболи се носеха все по-слаби.

Постепенно се възцари тишина и Хал освободи врата на Том от хватката си.

— Кой крак е? — попита студено той.

Том се изправи задъхан.

— Този.

Хал го опипа с пръсти и каза осъдително:

— Напуснал си поста си. Заради теб можеха всички ни да избият. Овчата ти глупост излага Аболи на смъртна опасност.

— Съжалявам, но просто трябваше да го направя — отвърна все още задъхан Том. — Намерих Дори!

Ръцете на Хал замръзнаха и той погледна Том с бледо под лунните лъчи лице.