Уилбър Смит - Окото на тигъра

Шери седна, плътно притисната до мен в лодката. Облегна се на рамото ми и тялото й затрепери от преживените болки. Обгърнах раменете й и тя ми прошепна тихо:

— Те ще ни убият, Хари, нали ти е ясно?

Не отговорих на въпроса й, а я попитах нежно, докосвайки все още увитата в груба превръзка ръка:

— Ръката ти — какво е станало с нея?

Шери погледна към русата жена до Мани Ресник и усетих как потръпна леко до мен.

— Тя го направи, Хари. — Лорна Пейдж си говореше оживено с Мани Ресник. Старателно лакираната й коса устояваше на опитите на вятъра да я разроши, а лицето й беше силно гримирано със скъпа козметика. Червилото й беше мазно и бляскаво, а очите й бяха подчертани със сребристозелени сенки над дългите мигли, прикриващи котешкия й поглед. — Хванаха ме здраво, а тя ми изтръгна ноктите — потръпна отново Шери, а Лорна Пейдж се изсмя весело. Мани сви шепите си около златната запалка „Дънхил“ и й поднесе огънче. — Непрекъснато ме питаха къде е съкровището — и всеки път, когато им казвах, че не знам, тя ми изтръгваше по един нокът с клещите. Знаеш ли колко ме болеше, когато ми ги изтръгваше… — не можа да довърши думите си Шери и притисна ранената си ръка към корема, сякаш да я предпази. Знаех, че още малко и ще се разстрои съвсем, затова я притиснах към себе си, опитвайки се да й вдъхна кураж чрез близостта на тялото си.

— Спокойно, мила, всичко мина — прошепнах аз и тя се притисна още по-плътно в мен. Погалих я по косата и се опитах да овладея наново бликналия гняв, борейки се с него, преди да е помрачил разсъдъка ми.

Моторницата стигна до брега и заби нос в пясъка. Слязохме и застанахме на белия пясък, а пазачите ни заобиколиха с насочени дула.

— Добре, Хари — каза Мани. — Ето ти и лодката, приготвили са я вече. — Лодката на Чъби беше изтеглена на брега. — Резервоарите са пълни и щом ни покажеш стоката, можеш да отплаваш.

Той говореше спокойно, но жената до него ни изгледа с влажен хищен поглед — така, както мангустата оглежда пиле. Чудех се какво ли е решила да прави с нас.

Предполагах, че Мани вече беше ни обещал изцяло, за да й направи удоволствие — веднага щом му покажем каквото му трябваше.

— Надявам се, че няма да ни правиш никакви номера, Хари. Предполагам, че ще се държиш разумно и няма да ни губиш времето.

Забелязах, че Мани беше се обградил със своите собствени хора. Те бяха четирима, всичките въоръжени с пистолети, а единият беше моят стар познайник, който бе шофирал роувъра при първата ни среща. Наред с тях имаше още десет чернокожи моряци, командвани от младши офицер. Вече усещах, че противопоставянето между двете неприятелски групи непрекъснато нараства. Мани намали броя на моряците в отряда, оставяйки двама да пазят моторницата. После се обърна към мен:

— Ако си готов, Хари, можеш да ни покажеш пътя.

Налагаше се да помагам на Шери. Тя бе толкова немощна, че постоянно се спъваше и докато стигнем до пещерите, дишането й стана тежко и неравно.

Вървяхме по билото на склона, заобиколени от тълпата въоръжени мъже. Погледнах крадешком часовника си. Беше девет часът. Оставаше още час до избухването на сандъчето с гелигнит под катера. Всичко вървеше в рамките на определеното от мен разписание.

Разиграх малък театър, докато търсех мястото на заровената каса, и с голямо усилие на волята се въздържах да не поглеждам към склона, където бе закритата със зеленина канавка.

— Кажи им да копаят тук — обърнах се аз към Мани и отстъпих назад. Четирима от моряците предадоха оръжията си на своите другари и грабнаха малките сгъваеми полеви лопатки, които бяха донесли със себе си.

Почвата бе мека и разкопавана наскоро, така че те я разравяха с обезпокоителна бързина. Само след няколко минути щяха да изкопаят желязната каса.

— Момичето е ранено — рекох на Мани аз, — трябва да поседне.

Той ме изгледа и усетих, че размишлява бързо. Знаеше, че Шери няма сили да избяга надалече, и ми се стори, че се радва на удобния случай да отстрани още някой моряк, защото заговори припряно на младшия офицер, а аз поведох Шери към палмовото дърво и я накарах да седне до дънера му.

Тя въздъхна отмаляла, а двама от моряците застанаха над главите ни с готови за стрелба автомати.

Погледнах към склона, но там не се виждаше нищо подозрително, макар да знаех, че Чъби сигурно ни следеше напрегнато. Освен двамата ни пазачи всички останали бяха се струпали в очакване около четиримата копачи, които вече бяха изровили прясна дупка с дълбочина до коляно.