Уилбър Смит - Окото на тигъра

При подобен начин на взривяване може да се допусне неточност и вече имах случай, когато за малко не загинах. Но сега нямах възможност за избор — взех един молив, който трябваше да гръмне след шест часа, и го прикачих към гелигнита.

Сред изоставените от похитителите вещи открих моята стара маска за дишане под водата. Подобен уред е също така опасен, както и детонаторите с часовников механизъм. За разлика от аквалангите, при които се използва въздух под налягане, при това устройство за дишане се употребява кислород, който се прочиства през филтър от въглероден двуокис след всяко вдишване и после се връща обратно към устата на водолаза.

Вдишваният кислород при налягане повече от две атмосфери е също толкова отровен, колкото и въглеродният окис. С други думи, ако човек вдиша повече чист кислород на трийсет и три фута под водата, той може да го убие. Трябва да знаеш много добре как да го използваш, но пък устройството притежава едно огромно предимство. От него не излизат мехурчета, които да те издадат и да покажат на неприятеля къде се намираш.

Тръгнахме обратно към брега. Чъби носеше приготвеното сандъче с гелигнит и карабината. Когато бяхме вече нагласили и проверили кислородния апарат, минаваше три часът. После занесох гелигнита до водата и го пуснах да плува. Трябваше да се добавят още няколко фунта олово, чиято тежест щеше да го задържи стабилно, така че да може да се работи спокойно с него.

Бяхме се приближили до водата откъм брега, който беше към извивката на залива, където стоеше на котва катерът. Пясъците и палмовите дървета ни закриваха добре, докато работехме. Накрая бях готов.

Дългото плуване доста ме измори. Налагаше се да заобиколя рифовата връзка и да доплувам до залива — разстояние от почти цяла миля, — а трябваше да влача след себе си и сандъчето с взрива. То беше доста тежко и ми бе необходим почти цял час, преди да зърна светлините на катера, които блеснаха през водата някъде високо над мен.

Притиснал към гърдите си сандъчето, аз пропълзях бавно напред, знаейки много добре, че лунната светлина може да ме издаде, тъй като сянката ми се виждаше отчетливо върху белия пясък по дъното на лагуната, защото водата беше бистра като джин и дълбока само двайсет и пет фута.

Продължих да плувам с облекчение в тъмната сянка, хвърляна от корпуса на катера, знаейки, че вече не можеха да ме забележат. Починах си няколко минути, а после откачих прикрепените към колана ми найлонови примки и ги привързах към сандъчето с гелигнита.

Погледнах часовника си и флуоресциращите стрелки ми показаха, че е четири часът и десет минути.

Пречупих стъклената ампула на детонатора, освобождавайки киселината, която щеше да започне да разяжда проводника, и го поставих обратно в предварително приготвената ниша в сандъчето с експлозива. След около шест часа зарядът щеше да избухне със силата на двестафунтова самолетна бомба.

После се вдигнах от дъното на лагуната и доплувах предпазливо до корпуса на катера. Той беше обрасъл с плъзгави отвратителни водорасли и навсякъде бяха полепнали охлюви и дълбоководни миди.

Придвижих се бавно по протежение на кила, търсейки място за завързване, но не можах да открия нищо и накрая трябваше да използвам щангата на кормилото. Привързах здраво сандъчето с найлоновото въже — а когато свърших, знаех, че то ще устои даже и при най-високата скорост на катера.

Най-после останах доволен, спуснах се отново към дъното на лагуната и заплувах обратно към брега. Сега плувах много по-бързо, тъй като не ми пречеше тежкото сандъче, а когато се измъкнах на брега, там вече ме чакаше Чъби.

— Сложи ли го? — тихо попита той, докато ми помагаше да смъкна кислородния апарат.

— Дано пустият му молив свърши работа.

Бях толкова изморен, че пътят през горичката ми се стори цяла вечност и краката ми се влачеха по меката почва. Миналата нощ бях спал съвсем малко, а оттогава не бях мигнал.

Сега Чъби застана на пост, докато спях, и когато ме разтърси внимателно, за да се събудя, вече минаваше седем часът и денят бързо настъпваше.

Ядохме направо от консервните кутии и накрая глътнах цяла шепа подсилващи таблетки с гликоза, които открих в аптечката. Измъкнах ножа от калъфката на колана ми и го запратих със замах към стеблото на най-близката палма. Острието се заби и затрепери от силния удар.

— Фукльо! — промърмори Чъби, а аз му се ухилих, опитвайки се да си придам спокоен и непринуден вид.