Уилбър Смит - Окото на тигъра

Бавно се извъртях на хълбок, за да мога да замахна с ножа. Морякът извика пак толкова наблизо и толкова високо, че нервите ми се опънаха и кръвта ми закипя от придошлия адреналин. Някой отвърна на подвикването му много отдалеч и матросът продължи напред.

Чувах тихите му стъпки върху пясъка, докато пристъпваше бавно към мен.

Щом заобиколи поваления дънер, той изведнъж застана с цял ръст пред очите ми. Беше само на десет крачки от мен.

Носеше униформата на матрос, със синя барета с нейното весело червено помпонче, но до бедрото си стискаше страховития и неумолим автомат. Беше висок строен младеж на двайсет и няколко години, с гладко лице и толкова изпотен от напрежение, че кожата му блестеше като полирана, от което очите му изглеждаха още по-бели.

Видя ме и се опита да насочи автомата си към мен, но оръжието беше върху десния му хълбок и той се оплете несръчно, докато се мъчеше да го премести. Прицелих се в точката, където се срещат двете ключици, очертана от разкопчаната му яка в долната част на шията. Замахнах през рамо, свивайки китката в мига, в който хвърлях ножа, и острието му описа сребриста дъга, забивайки се точно в избраната от мен цел. Острието влезе докрай и от гърлото му остана да стърчи само тъмната дръжка от орехово дърво.

Той се опита да извика, но не се чу никакъв звук, защото острието на ножа бе прерязало гласните му струни, така както и очаквах. Свлече се бавно на колене като за молитва, вперил поглед в мен, с разлюлени встрани ръце и увиснал на ремъка автомат.

Изгледахме се втренчено за миг, който сякаш продължи цяла вечност. После тялото му затрепери неудържимо, а от устата и носа му рукнаха дебели струйки пенлива кръв и той падна по лице върху земята.

Свит на две, аз го обърнах по гръб и изтеглих ножа от увисналата кървава плът, а после изтрих острието в ръкава му.

Без да се бавя, свалих оръжието и патрондаша с резервните пълнители от колана му, а после, все още ниско приведен, го придърпах за петите към гъстата кал на потока и коленичих върху гърдите му, за да го скрия под повърхността на водата. Калта заливаше бавно лицето му като гъст разтопен шоколад и щом тялото му потъна напълно, запасах колана, вдигнах автомата и се промъкнах незабелязано назад през пробива, който бях направил във веригата от преследвачи.

Докато тичах приведен, използвайки всички възможни прикрития, проверих пълнителя на автомата. Познавах оръжието добре. Бях стрелял с такъв автомат в Биафра и исках да бъда сигурен, че магазинът му е пълен и че в пълнителя му има достатъчно патрони, преди да прехвърля ремъка през дясното си рамо и да го притисна до хълбока си, готов за стрелба.

Пробягах около петстотин ярда назад, спрях се и се прикрих зад ствола на една палма. Ослушах се. Някъде назад веригата от преследвачи очевидно бе стигнала до блатото, редицата бе се разкъсала и се опитваха да се подредят. Заслушах се във виковете и сърдития писък на свирката. Тя ми прозвуча като финал на състезание и аз се усмихнах гнусливо, защото споменът за човека, когото бях убил, бе все още пресен в съзнанието ми.

След като вече бях разкъсал веригата им, извих и се понесох напряко през острова към мястото на срещата ни с Чъби при южния връх. Щом изскочих от палмовите горички и се спуснах към по-ниските склонове, зеленината стана по-гъста и можех да се движа по-бързо под удобното й прикритие.

На половината на пътя до гребена бях стреснат от нови изстрели. Но този път чух отчетливия като от камшик плясък на моята карабина, чието по-остро и по-бавно боботене бе незабавно последвано от ураганния огън на автоматите „Калашников 47“.

Стрелящите очевидно бяха изпразнили пълнителите, защото настъпи продължителна тишина.

Чъби бе стрелял въпреки настоятелните ми предупреждения. Макар и силно ядосан, същевременно бях много разтревожен, че може да е изпаднал в някаква беда. В едно бях сигурен — Чъби беше пропуснал да уцели каквото и да било, независимо в какво се е мерил.

Преминах от тръс в силен бяг и извих нагоре към гребена, стремейки се да стигна до мястото, откъдето беше прозвучала пукотевицата на оръжията.

Пробих си път през гъсталака от пача трева и изскочих на една по-висока пътека, водеща в същата посока. Впуснах се напред с пълни сили.

Прекосих височината и едва не налетях в обятията на един от униформените матроси, носещ се от противоположната посока също с пълни сили.

По петите му тичаха в индийска нишка шестима от неговите другари, като всеки се мъчеше да не изостава от другите. Трийсетина ярда по-назад тичаше още един, който бе изгубил оръжието си и чиято униформа бе подгизнала от прясна кръв.