Уилбър Смит - Окото на тигъра

Насочих отново бинокъла си към катера и видях, че Мани и хората му влизат в каюткомпанията.

— Но може би причината е друга — промърморих аз.

— И каква е причината, Хари?

— Мани Ресник и Сюлейман Дада вероятно искат да има колкото се може по-малко свидетели на онова, което се готвят да сторят.

— Да, разбирам какво искаш да кажеш — избоботи Чъби.

— Мисля си, приятелю мой, че скоро ще започнат да ни правят такива мръсотии, в сравнение с които смъртта на Анджело ще ни се стори съвсем лека.

— Трябва да измъкнем мис Шери от проклетия катер, Хари — Чъби беше започнал да се съвзема от дълбоката скръб, в която бе изпаднал след убийството на Анджело. — Длъжни сме да направим нещо, Хари.

— Предложението ти е добро, Чъби, съгласен съм с теб. Но няма да й помогнем много, ако се оставим да ни убият. Предполагам, че тя ще бъде в пълна безопасност, докато ония не сложат ръка на съкровището ни.

Широкото му лице се набръчка като на разярен булдог.

— Какво ще правим, Хари?

— Точно сега ще трябва да побегнем пак.

— Какво имаш предвид?

— Слушай — казах аз и той наведе глава към мен. Разнесе се отново острият писък на свирката, а после вятърът ни помогна да чуем някакви неясни гласове.

— Струва ми се, че първият им ход ще бъде да приложат груба сила. Изпратили са на брега цял отряд убийци, които ще претършуват целия остров и ще ни подгонят като фазани.

— Дай да се спуснем долу и да им гръмнем — изръмжа Чъби и зареди карабината. — Имам да им предам нещо от Анджело.

— Недей да се правиш на глупак, Чъби — ядосано му се скарах аз. — Слушай ме внимателно. Искам да преброим с колко души разполагат. После, ако ни се удаде възможност, искам да отделим някой от тях и да му вземем оръжието. Изчаквай удобния случай, Чъби, но недей да стреляш веднага. Бъди много предпазлив, чуваш ли? — не ми се щеше да се изкажа по обиден начин за неговите снайперски способности.

— Добре — кимна Чъби.

— Ти остани от тази страна на скалите. Преброй колко души идват от тая страна на острова. Аз ще мина оттатък и ще направя същото там — той кимна одобрително? — Ще се срещнем отново след два часа на същото място, където ни обстрелваха от катера.

— Ами ти, Хари? — попита той, опитвайки се да ми даде карабината, но не се реших да го оставя без нея.

— Ще се оправя — успокоих го аз. — А сега тръгвай веднага.

Никак не ми бе трудно да избегна групата преследвачи, защото те си подвикваха високо за кураж и изобщо не си даваха труд да се крият, а напредваха бавно и предпазливо в разтегната колона.

От моята страна на скалите имаше общо девет души — седем чернокожи в моряшки униформи, въоръжени с автомати „Калашников 47“, и двама от хората на Мани Ресник. Те бяха облечени в леки тропически костюми и носеха пистолети. В единия от тях разпознах шофьора на роувъра в онази далечна вечер, а в другия — пътника в двумоторната Чесна, който беше ни видял с Шери на брега.

След като ги преброих, обърнах се и побягнах към извивката на соленото блато. Знаех, че щом колоната от преследвачи се изправи пред подобно препятствие, тя неминуемо ще се разпръсне и съвсем вероятно бе някои от въоръжените мъже да останат изолирани.

Зърнах сред мочурливата земя една по-издигната полянка, обрасла с млади мангрови дървета и остра блатна трева в наситени оттенъци на отровнозелено. Насочих се към нея и стигнах до една повалена напряко палма, която беше като мост и даваше възможност за отстъпление в две посоки. Гъсто покритият й с обрулени палмови клони и блатна трева дънер осигуряваше добро прикритие за засада.

Залегнах зад грубата купчина от извехнала зеленина и стиснах в дясната си ръка рибарския нож, готов да го хвърля.

Веригата от преследвачи се приближаваше все повече и гласовете им се чуваха по-ясно, щом наближиха блатото. Не след дълго чух шумолене от разместени клони и един от тях се насочи право към мястото, където бях залегнал.

Когато се приближи на около двайсет фута от мен, той се спря и извика, а аз долепих лице до влажната почва и надникнах през купчината от увехнали клони. Между тях имаше пролука и успях да зърна стъпалата и краката му под коленете. Панталоните му бяха от плътен син шевиот и бе обут в изкаляни бели гуменки без чорапи. При всяка негова стъпка проблясваше черната му африканска кожа.

Значи беше един от моряците от катера и аз се зарадвах, защото сигурно носеше автоматично оръжие. Предпочитах автомат вместо пистолетите, с които бяха въоръжени хората на Мани.