Уилбър Смит - Окото на тигъра

Беше кървял обилно, но песъчливата почва беше попила по-голямата част от изтеклата кръв и онова, което беше останало, вече засъхваше, образувайки плътна черна корица. Мухите вече налитаха, пълзейки радостно в дупките от куршумите и трупайки се по дългите клепки на широко отворените му, изпълнени с ужас очи.

Следвайки дирите на Шери, видях, че беше пробягала още двайсет крачки, но после малката глупачка беше се върнала и коленичила до падналия Анджело. Изругах я, задето беше го направила. Може би е щяла да успее да избяга, ако не бе направила подобен жест — безполезен и с твърде висока цена.

Бяха я хванали, докато е стояла на колене до тялото му, и бяха я отмъкнали към брега през палмовата горичка. Успях да открия дългите влачещи се следи в пясъка, където е забивала петите си и се е опитвала да оказва съпротива.

Без да излизам от прикритието на дърветата, погледнах надолу към гладкия бял пясък, проследявайки следите им до мястото, където все още личеше оставената диря от кила на лодката.

Бяха я откарали на катера, а аз коленичих зад купчината от изхвърлени от морето парчета дърво и изсъхнали палмови клони, за да огледам изящния малък кораб.

Докато го наблюдавах, катерът вдигна котва, набра скорост и се плъзна бавно по дължината на целия остров, за да направи завой и да навлезе във вътрешната лагуна, където „Мандрейк“ все още стоеше на котва.

Станах и се промъкнах обратно през горичката до мястото, където бях оставил Чъби. Той бе сложил карабината на земята и седеше, прегърнал тялото на Анджело, притискайки главата му към рамото си. Чъби плачеше с едри лъскави сълзи, които се търкаляха бавно по набръчканите му кафяви бузи и капеха от брадата му върху гъстите тъмни къдрици на момчето в прегръдката му.

Вдигнах пушката и застанах на пост до тях, докато Чъби плачеше и за двама ни. Завиждах му, че може да си поплаче, защото сълзите щяха да го облекчат и острата болка щеше да се успокои. Аз също скърбях толкова силно, колкото и Чъби, защото бях обичал по същия начин Анджело, но мъката ми бе някъде дълбоко, където болеше още повече.

— Стига толкова, Чъби — най-сетне рекох аз. — Хайде да тръгваме, приятелю — той се надигна, държейки все още момчето в ръцете си, и двамата поехме назад към скалите.

Направихме плитък гроб за Анджело в едно сухо дере, задръстено от избуялата растителност, която разчистихме с голи ръце. Преди да засипем гроба с пръст, покрихме тялото с пласт от клони и листа, които отрязах с рибарския си нож. Не можех да си представя, че ще хвърля пясък върху лицето му, а листата изиграха ролята на саван.

Чъби отри сълзите си с разтворена длан и се изправи.

— Хванали са Шери — тихо му съобщих аз. — Сега е на борда на катера.

— Да не е ранена? — попита той.

— Мисля, че не е, поне засега.

— Какво мислиш да правим, Хари? — попита той, но не успях да отговоря на въпроса му.

Някъде отдалеч, точно по посока на лагера, чухме, че изпищя свирка, и двамата се покачихме на скалите до място, откъдето можехме да наблюдаваме лагуната и вътрешността на острова.

„Мандрейк“ си стоеше там, където бях я видял последния път, а катерът от Зинбала бе хвърлил котва на сто ярда от нея, по-близо до брега. Бяха си присвоили лодката ни и я използваха, за да прехвърлят хора на брега. Всичките бяха въоръжени и облечени в униформи. Щом слязоха на брега, веднага поеха към палмовата горичка, а лодката се отправи обратно към „Мандрейк“.

Насочих бинокъла към „Мандрейк“ и видях, че там също има някакво раздвижване. Мани Ресник се спускаше в лодката, облечен в бяла разгърдена риза и сини панталони. Следваше го Лорна Пейдж. Тя носеше тъмни очила и смарагдовозелен костюм с панталони, а около бледорусата си коса бе привързала жълто шалче. Щом ги разпознах, почувствах, че ще се задуша от ярост.

Но после се случи нещо, което ме озадачи. Багажът, който бях видял да товарят на „Кързън стрийт“ в ролс-ройса, сега се изнасяше от двама от юначагите на Мани, а после го натовариха и него на лодката.

Някакъв униформен моряк от екипажа на „Мандрейк“ изкозирува от палубата, а Мани му махна с ръка съвсем отегчено.

Лодката се отдели от борда на „Мандрейк“ и пое към катера. А когато Мани, приятелката му, телохранителите му и багажа се появиха на борда на катера, „Мандрейк“ вдигна котва, възви към изхода на залива и се отправи решително към дълбоководния проток.

— Яхтата си отива — промълви Чъби. — Защо ли пък си тръгва?

— Да, тръгва си — съгласих се аз. — Мани Ресник вече няма нужда от нея. Намерил си е нов съдружник и вече няма нужда от собствен кораб. Яхтата сигурно му е струвала по хиляда лири на ден, а Мани винаги е бил доста стиснат.