Дейвид Балдачи - Последният жив

— Дали да се върна в Бюрото.

Бейтс го изгледа със зяпнала уста.

— Шегуваш се, нали? Опомни се, Уеб, целият ти живот е свързан с Бюрото! Размисли! Не бързай да даваш отговор. Но знай, че каквото поискаш сега, веднага го имаш. Такива са нарежданията.

— Много мило от тяхна страна.

— Как е Романо?

— Мърмори и хленчи както винаги. Значи е добре.

Двамата се спряха и погледнаха назад към голямата къща.

Били Канфилд тъкмо си влизаше вътре. Бейтс го посочи с пръст.

— Ето, за него най-много ми е жал. Човекът загуби всичко. — Уеб кимна. — Помниш ли какво каза на празненството? Че е желателно да държиш враговете си под око? — Бейтс поклати мрачно глава. — На Били Канфилд враговете му се разхождаха под носа, а той даже и не подозираше.

— Прав си.

— Да те закарам ли?

— Ще се поразходя още малко из фермата.

Двамата мъже си стиснаха ръцете и се разделиха.

Уеб тръгна да обикаля безцелно наоколо, но внезапно спря, сякаш думите на колегата му го бяха подсетили нещо, и се затича с всички сили към голямата къща. Той се втурна надолу по стълбите към работилницата, в която Били препарираше животните си. Вратата беше заключена, но Уеб лесно я отвори с шперца си. Бързо намери онова, което търсеше, и с буркана в ръка се качи обратно на горния етаж. Спря пред витрината с пушките, намери скритата ключалка и тежката врата бавно се разтвори. Уеб свали електрическия фенер от стената и влезе вътре. Черният манекен го гледаше втренчено. Уеб закачи фенера така, че светлината му да пада върху фигурата. Свали перуката от главата му и полека отлепи бакенбардите. После отвори буркана и внимателно нанесе разтворителя върху кожата на лицето. Боята се смъкна веднага. Тъмната кожа стана светла. Бе виждал това лице толкова много пъти, че можеше да го познае и насън, макар Били Канфилд да бе приложил всички тайни на занаята, за да го направи неузнаваемо. Домакинът им не бе говорил празни приказки: той наистина бе държал врага си там, където винаги ще му е под око.

За пръв път след престрелката в Ричмънд Уеб имаше възможност да погледне Ърнест Б. Фрий право в лицето.

— Помниш ли, като ти разправях за ония италианци?

Уеб се извърна рязко. Били Канфилд стоеше зад него.

— Ония шибани италианци — повтори той, — дето ми предлагаха чанти с мангизи, за да им пласирам крадената стока? Спомни си де, бях ти разправял за тях.

— Сега си спомням.

Канфилд явно не беше на себе си. Дори не поглеждаше към Уеб; очите му бяха приковани в Ърни. Може би се любува на произведението си, помисли си Уеб.

— Е, независимо какво ти бях казал тогава, аз приех едно — две от предложенията им и им свърших доста добра работа. Много по-късно, след случката със сина ми и тъй нататък, те пак дойдоха и предложиха да направят нещо за мен в знак на благодарност за услугата и лоялността.

— Да измъкнат Ърнест Фрий от затвора и да ти го докарат тук?

— Разбираш ли, тия италианци много държат на семейството, а след това, което оня изрод причини на сина ми… — Били млъкна и разтърка очите си с юмрук. — Както и да е. Предполагам, че Гуен ти е показала сградата, която през войната е била болница?

— Показа ми я.

— Там го подредих. Пратих Стрейт и хората му да купят едни коне, а Гуен отиде при майка си в Кентъки. Не исках никой да ми се пречка. Използвах същите хирургически инструменти, каквито са имали навремето, през Гражданската война. — Той пристъпи към Уеб и го докосна по рамото. — Най-напред му отрязах езика, защото вдигаше много врява. Ама какво друго да очакваш от такъв червей? Той е от ония, дето обичат да причиняват болка, ама я да ги заболи тях малко… И после знаеш ли какво направих?

— Ти ще ми кажеш.

— Изкормих го точно както се изкормва елен — усмихна се гордо Били. — Най-напред му отрязах топките. Човек, който може да направи такова нещо на едно дете, не е мъж. Значи не му трябват топки. Схващаш ли?

Уеб не каза нищо, но ръката му се плъзна към дръжката на пистолета. Канфилд сякаш не забеляза или вече пет пари не даваше. Наклонил глава настрани, той оглеждаше творбата си от различни ъгли.

— Аз не съм чак толкова учен, не съм чел дебели книги и тъй нататък, но ми се струва, че в тая работа има някаква висша справедливост, нали схващаш? Ърни „Свободния“ да седи в същата тая стаичка, дето някога роби са очаквали да им се отвори пътят към свободата! Само че той никога вече няма да я види. Свободата де. Ами да, и тоя мръсник беше през цялото време в къщата ми, и си го показвах на кого ли не, като ония изроди, дето ги разкарват по панаирите! — Той погледна Уеб с очи, в които светеше безумен пламък. — Кажи, не е ли справедливо?