Дейвид Балдачи - Проста истина

— Адски се изненадах, като те чух. Но да ти призная, стана ми любопитно.

— Добре изглеждаш. Изобщо не ти личат годините.

Райдър се разсмя.

— Само дето оплешивях и наддадох с двайсетина кила, но все пак благодаря.

— Няма да ти губя времето. Искам да подадеш едно нещо в съда.

— В кой съд? — изненада се Райдър.

Макар че музиката заглушаваше думите му, Хармс заговори още по-тихо.

— В най-големия съд. Върховния.

Ченето на Райдър провисна.

— Сигурно се майтапиш. — Но погледът на Хармс опровергаваше този извод. — Добре де, какво точно искаш да подам в съда?

С изящни, плавни движения въпреки ограничението на веригите Хармс измъкна плик изпод ризата си. Надзирателят мигновено прекрачи напред и го дръпна от ръката му.

— Редник, това е поверителен разговор между клиент и адвокат — побърза да възрази Райдър.

— Нека чете, Самюел — безразлично каза Хармс, гледайки настрани. — Нямам какво да крия.

Пазачът отвори плика и прегледа съдържанието. Успокоен, той върна писмото на Хармс и се отдръпна на предишното място.

Хармс подаде плика и листа на Райдър, който сведе очи към текста. Когато отново надигна глава, Хармс се приведе още по-напред и заговори. Така продължи не по-малко от десет минути. На няколко пъти очите на Райдър се разшириха от учудване. След като свърши, затворникът се облегна назад и го изгледа втренчено.

— Ще ми помогнеш, нали?

Райдър не отговори веднага, явно още се мъчеше да осмисли чутото. Ако не му пречеше веригата, Хармс би посегнал да го хване за рамото. Не заплашително, а като осезаема молба за помощ от човек, който през последните трийсет години е разчитал само на себе си.

— Нали, Самюел?

Най-сетне Райдър кимна.

— Ще ти помогна, Руфъс.

Хармс се изправи и тръгна към вратата.

Райдър прибра писмото в плика и пъхна транзистора в куфарчето си. Нямаше как да знае, че от другата страна на голямото стенно огледало един човек е наблюдавал целия разговор между затворника и адвоката. Сега този човек разтърка брадата си и потъна в дълбоки, тревожни размисли.

Точно в десет сутринта разпоредителят на Върховния съд Ричард Пъркинс, облечен в традиционния тъмносив фрак, какъвто тук носеха задължително, застана в единия край на тежката маса, зад която имаше девет тапицирани стола с различни размери и форми. Той удари с чукчето и претъпканата зала стихна.

— Почитаемият председател, и тяхна светлост върховните съдии на Съединените щати — обяви Пъркинс.

Дългата винена завеса зад масата се разтвори на девет места и през тях изникнаха също толкова съдии, вдървени и притеснени в черните си одежди, сякаш току-що се бяха събудили и откриваха около леглата си цяла тълпа. Докато сядаха, Пъркинс продължи:

— Слушайте, слушайте, слушайте. Всички, които искат да се обърнат към почитаемия председател и Върховния съд на Съединените щати, нека се приближат и да слушат внимателно, защото съдът заседава. Бог да пази Съединените щати и този почтен съд.

Пъркинс седна и огледа залата, неотстъпваща по размери на малко имение. Таванът се извисяваше на дванайсет метра, тъй че човек неволно започваше да се озърта за облаци. След някои предварителни формалности и церемониалната клетва на новите върховни съдии щеше да бъде обявено първото от двете дела, предвидени за тази сутрин. Беше сряда, значи с това работата за днес приключваше — следобедни заседания имаше само в понеделник и вторник. В четвъртък и петък дела не се разглеждаха. И така щеше да продължи до края на идния април — работа три дни седмично, после седмица прекъсване и отново по същия ред. Общо се събираха около сто и петдесет заседания, в които върховните съдии щяха да изпълняват за американския народ ролята на модерни соломоновци.

От двете страни на залата имаше внушителни фризове. Отляво бяха изобразени античните законодатели. Отдясно — техните колеги от християнската епоха. Две армии, готови да се нахвърлят една върху друга. Може би за да изяснят кой е схванал нещата най-добре. Мойсей срещу Наполеон, Хамураби срещу Мохамед. Законът, правораздаването, можеше да бъде адски мъчителна работа — дори и кървава. Точно над масата имаше два мраморни барелефа. Единият изобразяваше величието на закона, другият — силата на правителството. Между тях висеше текстът на Десетте божи заповеди. Други изображения бяха пръснати из цялата зала като ято подплашени гълъби — защита на народните правдини, духовете на мъдростта и държавната отговорност, опазване на човешките права. Всички те подчертаваха ролята на съда. Ако изобщо някога бе имало сцена с подходящи размери за изслушване на съдбовни дела, то тя несъмнено се намираше тук. Или поне така изглеждаше. Ала понякога първото впечатление е измамно.