Дейвид Балдачи - Проста истина

Изведнъж той надигна глава. Както винаги отначало паренето бе тръгнало бавно. Усети го как пъпли от корема нагоре, разлива се по гърдите. Накрая като поток от лава непоносимата жега плъзна по ръцете надолу и стигна до пръстите. Фиск се надигна с усилие, заключи кантората и смъкна ризата и вратовръзката. Отдолу носеше тениска; все същата проклета тениска. През памучната тъкан пръстите му докоснаха началото на заздравелия белег — все още изпъкнал и груб след толкова много години. Започваше малко под пъпа и следваше лъкатушния път на хирургическия трион чак до шията.

Фиск се просна на пода и направи петдесет лицеви опори без почивка, а жегата в гърдите и крайниците му се засилваше и отслабваше при всяко движение. Капка пот от челото му се стече на дървения под. Добре поне, че не беше кръв. След лицевите опори направи още толкова коремни преси. При всяко движение белегът се гърчеше като недоволна змия, присадена към тялото му. Накрая Фиск закрепи за вратата към банята железен лост и се набра дванайсет пъти. Преди време правеше двойно повече, но напоследък губеше сили. Рано или късно злото, спотаено под срасналата кожа, щеше да го надвие, да го тласне в гроба, но засега топлината изчезна; физическата умора сякаш я плашеше, показваше й, че домът все още не е опустял.

Той почисти в банята и се облече. Докато пиеше кафе, хвърли поглед през прозореца. Оттук едва различаваше в далечината брега на Джеймс Ривър. От дъжда реката щеше да набъбне. Някога през горещите летни дни двамата с брат му често плаваха по течението с лодка или с автомобилни гуми. Преди много, много години. Днес Фиск дори не припарваше до водата. Спокойните времена бяха отминали. В отеснялата рамка на неговия живот нямаше място за отдих. И все пак каквото вършеше, му доставяше удоволствие. С малки изключения. Не беше гениален адвокат от Върховния съд като брат си, но се гордееше със своята работа. Нямаше да натрупа богатство или слава, ала вярваше, че ще умре сравнително доволен от постигнатото.

Той въздъхна и се хвана на работа.

Форт Джаксън бе кацнал като унил лешояд върху пустинния пейзаж на Югоизточна Вирджиния — в полуизоставен въгледобивен район, еднакво отдалечен от Тенеси, Кентъки и Западна Вирджиния. В Съединените щати почти нямаше самостоятелни военни затвори; обикновено ги прикрепяха към някой гарнизон както по традиция, така и заради ограниченията на армейския бюджет. Форт Джаксън също разполагаше с военна база; преобладаващата му част обаче си оставаше затворът, където безмълвно отброяваха дните си най-опасните престъпници от американската армия.

Никой никога не бе успял да избяга от Форт Джаксън, а дори и някой да успееше да излезе на воля без съдебно решение, свободата му щеше да е безсмислена и мимолетна. Околната местност представляваше далеч по-страшен затвор с назъбени, остъргани от багерите планински склонове, опасни пътища с убийствени пропасти под завоите и непроходими дебри, пълни с отровни змии. А из замърсените ручеи и рекички още по-агресивната им братовчедка, наричана от индианците „воден мокасин“, само чакаше нечии подплашени нозе да нагазят в нейната територия. Колкото до независимите местни жители в този затънтен край на Вирджиния, те представляваха по-сериозна преграда дори от бодливата тел. Не само умело си служеха с ножа и пистолета, но и рядко пропускаха да го сторят при пръв удобен случай. И все пак в тия планински места, в буйните гори, храсталаци и разцъфтели ливади, в мириса на безметежни горски създания и покоя на океанските дълбини се криеше неописуема красота.

Адвокатът Самюел Райдър мина през главния портал на укреплението, взе си значка на посетител и остави колата на паркинга за гости. Упъти се с нервни крачки към грозната тежка врата в каменния зид на затвора, а куфарчето леко потупваше синия крачол на панталона му. Минаха цели двайсет минути, докато преодолее всички формалности, включително проверка на личните документи, сверяване със списъка за свиждане, обиск, металодетектор и накрая преравяне на всяка дреболия в куфарчето. Надзирателите огледаха подозрително транзисторния приемник, но му разрешиха да го задържи след изричното уверение, че вътре няма забранени предмети. После Райдър изчете стандартния правилник за свиждане и потвърди на висок глас, че разбира всяка точка. Знаеше, че наруши ли която и да било от тях, лицата на надзирателите моментално ще престанат да бъдат любезни.