Дейвид Балдачи - Проста истина

Изведнъж той се усмихна широко.

— Може пък да е за добро. И двамата сме толкова опърничави, че накрая сигурно ще се изколим.

— Доброто момче от Вирджиния и момичето от Каролина — провлачи тя с южняшки акцент. — Вероятно си прав.

Опипвайки разсеяно чашата си, той вдигна очи към нея.

— Ако мислиш, че аз съм инат, непременно трябва да срещнеш брат ми.

— Знам — кимна Сара, без да го поглежда. — Беше страхотен на онова дело, когато го посетихме.

— Много се гордея с него.

Този път тя го погледна.

— Тогава защо трябваше да се промъкваме тайно в съда, та да не ни забележи?

— Питай него.

— Теб питам.

Майкъл сви рамене.

— Има си някакви проблеми с мен. Напълно ме е изхвърлил от живота си.

— Защо?

— Право да ти кажа, нямам представа. Може и той да не знае. Във всеки случай не му е много весело.

— Видях го за малко, но не ми се стори такъв човек. Нали разбираш, потиснат или нещо подобно.

— Тъй ли? А какъв ти се стори?

— Весел, умен, допада на хората.

— Както виждам, и на теб е допаднал.

— Та той дори не ме забеляза.

— Но би ти се искало, нали?

— Това пък какво означава?

— Че не съм сляп. И че цял живот крача в неговата сянка.

— Ти си детето-чудо с необятно бъдеще.

— А той е героично бивше ченге, тръгнало да защитава същите хора, които доскоро прибираше зад решетките. Не понасям ореола на мъченик около него. Свястно момче, дето се изгърбва от работа, това е той.

Майкъл тръсна глава. Спомни си дългите месеци в болницата, когато не знаеха дали Джон ще преживее още един ден, още една минута. Никога не бе изпитвал такъв страх както при мисълта, че може да загуби брат си. Но, така или иначе, го загуби — и то не в болницата. Не заради онези куршуми.

— Може и той да мисли, че живее в твоята сянка.

— Не ми се вярва.

— Питал ли си го?

— Както казах, вече не си говорим. — Майкъл помълча, после тихо попита: — Затова ли ми отряза квитанцията?

Беше я наблюдавал внимателно как гледа брат му. Джон Фиск сякаш я очарова още от първия миг. По онова време му се струваше, че ще е забавно да отидат тайно на делото. Сега се проклинаше за тази идея.

Лицето на Сара пламна.

— Ние дори не се познаваме. Как бих могла да изпитвам някакви чувства към него?

— На мен ли задаваш въпроса или на себе си?

— Не желая повече да говорим за това. — Гласът й трепна. — Ами ти? Обичаш ли го?

Той рязко се облегна назад и я погледна.

— Винаги ще обичам брат си, Сара. Винаги.

Райдър безмълвно мина край секретарката си, нахълта в кабинета, отвори куфарчето и извади плика. Измъкна листа отвътре, но след един бегъл поглед го метна в кошчето. С писмото Руфъс възлагаше на адвоката да му изготви завещание. Това обаче бе само прикритие, невинен текст за пред охраната. Райдър огледа внимателно плика и натисна бутона на секретарската уредба.

— Шийла, би ли донесла котлона и чайника? Напълни го с вода.

— Мистър Райдър, аз мога да ви направя чай.

— Не искам чай, Шийла, просто донеси проклетия чайник и котлона.

Шийла прие стоически избухването на шефа си, както и странната му молба. Донесе чайника и котлона, после тихичко се оттегли.

Райдър включи котлона и след броени минути над чучурчето на чайника се вдигна пара. Стиснал предпазливо плика за ъгълчето, адвокатът го поднесе над облачето и хартията започна да се разпада точно както бе казал Руфъс Хармс. Райдър разглади ръбовете и след малко всичко беше готово. Сега вместо плик държеше два листа — единия изписан на ръка, другия копие на писмото, което Хармс бе получил от армията.

Докато изключваше котлона, Райдър се зачуди как ли му е хрумнала на Руфъс подобна хитрина — плик, който всъщност е писмо — и как е успял да изкопира и укрие посланието от военните. После си спомни, че бащата на Хармс бе работил в печатарска компания. Жалко, че Руфъс не бе поел неговия занаят, вместо да постъпи в армията.

Той остави двата листа да поизсъхнат, после седна зад бюрото и зачете написаното от Руфъс. Не му отне много време, бележките бяха съвсем кратки, макар че имаше доста грешки и неточности. Райдър нямаше как да знае, че Хармс бе драскал на тъмно, спирайки всеки път, щом чуеше да приближават стъпките на надзирателя. Когато приключи с четенето, в гърлото му не бе останала и капчица слюнка. После си наложи да изчете официалното известие от армията. Този път ударът беше още по-тежък.

— Мили боже!

Райдър се отпусна в креслото, плъзна трепереща длан по голата си глава, после скочи и изтича да заключи вратата на кабинета. Страхът се разливаше из тялото му като зловреден вирус. Едва намираше сили да диша. Той залитна назад към бюрото и отново натисна бутона на уредбата.