Дейвид Балдачи - Колекционерите

— Това ми напомня никога да не те ядосвам — обяви с дрезгав шепот тя.

— Да тръгваме, преди да се е появил още някой — подкани я Стоун.

Прекосиха коридора, прескочиха оградата и затичаха по тясната уличка. Три минути по-късно спряха, останали без дъх. Вадички пот браздяха мръсотията по лицата им. Напълниха дробовете си с чист въздух и пробягаха още половин километър, преди краката им да откажат окончателно. Облегнаха гърбове на стената на някакъв склад и се снишиха.

— Взеха ми телефона — оплака се Стоун, изчака дишането му да се успокои и добави: — Между другото, вече съм стар за подобни кросове. Най-сериозно ти го казвам.

— Аз… аз също — отвърна на пресекулки Анабел, изчака малко и добави: — Трент беше в къщата, Оливър. Видях го в едно огледало.

— Сигурна ли си?

— Той беше — тръсна глава тя.

— Трябва да се свържем с Кейлъб и Милтън — огледа се Стоун.

— Мислиш ли, че са добре, особено след това, което се случи с нас?

— Не знам — колебливо отвърна той, надигна се и й подаде ръка.

Изминаха няколко крачки, после тя забави ход и попита:

— Така ли е умрял Джонатан?

— Да. Съжалявам.

Тя само сви рамене, но той успя да види как изтрива една сълза от очите си.

— Мили боже!

— Така е — въздъхна той, помълча, после заговори: — Виж какво, Сюзан. Не бих си позволил да те въвлека във всичко това, но…

— Не се казвам Сюзан! — прекъсна го с решителен тон тя.

— Добре, ясно.

— Освен това… Ако ми кажеш истинското си име, и аз ще ти кажа моето.

Стоун се поколеба за миг, после кимна:

— Франклин. Но всички ме наричаха Франк. А ти?

— Елинор. Приятелите ми викат Ели.

— Значи Франклин и Елинор, а? — развеселено я погледна той.

— Ти започна пръв! — обвинително извика тя, но устните й се разтеглиха в усмивка. После усмивката се стопи, а очите й се напълниха със сълзи. — О, Джонатан!

Стоун нежно я прихвана за рамото.

— Не мога да повярвам! — изхлипа тя. — Не го бях виждала цели петнайсет години!

— Няма нищо лошо, ако все още го обичаш.

— До този миг изобщо не бях сигурна.

— Никой закон не забранява подобни неща.

— Ще се оправя — тръсна глава тя. — Била съм и в далеч по-тежки ситуации, повярвай ми.

Избухна в плач в момента, в който изрече тези думи, а Стоун внимателно я притегли към себе си. Двамата седнаха на бетонния тротоар. Стоун я прегърна през рамото, а тя зарови лице в гърдите му. Сълзите й бързо намокриха ризата му и проникнаха до кожата.

Пет минути по-късно тя се успокои. Сълзите й секнаха, остана само хълцането. Отдръпна се от него, разтърка с юмрук подпухналите си очи и подсмръкна.

— Извинявай. Никога досега не съм си изпускала нервите по подобен начин.

— Нормално е да си поплачеш за любим човек — рече Стоун.

— Не е точно така… Искам да кажа, че ти никога…

Стоун сложи длан върху устата й и тихо промълви:

— Истинското ми име е Джон. Джон Кар.

Тялото на Анабел се стегна за миг, после отново се отпусна.

— А аз съм Анабел Конрой. Приятно ми е да се запознаем, Джон. — От устата й излетя дълбока въздишка. — Уф, не бих казала, че подобни неща ми се случват често!

— В смисъл да използваш истинското си име? — вдигна очи той. — Мога да те разбера. Човекът, на когото се разкрих за последен път, направи опит да ме ликвидира.

Стана и й протегна ръка. Анабел се възползва от помощта му, но пръстите й останаха преплетени с неговите.

— Благодаря ти, Джон. За всичко… — Забеляза смущението му и побърза да добави: — Да вървим да търсим Милтън и Кейлъб. Може би изпитват отчаяна нужда от спасители. — Задържа за миг очите си в неговите, после тръсна глава. — Хайде!

Обърнаха се и затичаха по пътя.

Свързаха се с Кейлъб от телефонния автомат на една бензиностанция. Макар и ненапълно възстановен от шокиращото откритие в къщата на Джуъл Инглиш, той успя да им разкаже какво се беше случило. После позвъниха на Рубън и се разбраха да се видят в тайната квартира на Стоун. Един час по-късно двамата с Анабел вече разказваха премеждията си.

— Мамка му! — изръмжа Рубън. — Слава богу, че си се сетил за кислородната бутилка, Оливър.

След това дойде ред на Кейлъб и Милтън.

— Обадихме се на полицията от уличен телефон — каза в заключение Кейлъб. — Но това ни отне цял час, защото в ерата на мобилните телефони никой вече не мисли за добрите стари улични автомати. Слава богу, че се сетих да взема онзи свещник, защото по него бяха отпечатъците ми.

— Докосва ли нещо друго? — попита Стоун.