Валентин Тодоров - Змиите

Първият удар, прекалено силен, сънен и неумел, на цяла стъпка от главата й. Змията се събуди за грешката си и побягна към бараката за инструменти. А бягството винаги поражда гузната смелост на изплашените — подгоних я, бос, по долни гащи, само с горнището на старата ми пижама, размахал бела като жезъл на отмъстителен бог.

Вторият удар, по-точен, близо до опашката, вкопа тялото й в меката почва, без да го прекъсне. Хваната в капан, заклещена в земята от тъпото острие на примитивното ми оръдие за разплата, змията сякаш побесня — съскаше, плющеше, плюеше, кълнеше ме на змийски език, мяташе се диво напред и нагоре, за да се откъсне от непоносимата котва на опашката си там долу, за да подскочи с всички сили нагоре и да забие зъби в омразното ми лице. Стоях там, съвсем близо до нея — разтреперан, разкрачен, омагьосан от невероятната енергия и стръв за мъст в късото й тяло.

Дръпнах изведнъж бела, когато нито тя, нито аз го очаквахме. Змията, сгърчена на топка до ароматния храст с алени цветове, наречен индрише. Тишина, недоумение и пот в очите. В момента, в който надигна глава и отвори уста с бели като памук небце и гърло, в момента, в който съскането и кривите зъби отново, чух собствения си дрезгав вик отново и заудрях с бела отново. Тъпата метална плоскост, ръждата по ръба, неефективността на един инструмент за градинарство, а не за убиване. Удрях, гърчовете на жилавото като каучук тяло, удрях, горчиви слюнки, полепнали по устните ми, удрях, хриптящи стонове от дробовете ми на удавник, удрях, капки змийска кръв по краката ми, удрях, удрях, удрях, залитах като в кошмарен сън и удрях пак. Удрях, докато не видях като в болезнен стробоскоп как змийската глава излетя и тупна в разораната от ударите рехава пръст. Гледах с погнуса раздробеното на късове тяло, парчетата от натрошен гръбнак, люспестата кожа, бялата рибешка плът, капките гъста виолетова кръв.

Който е убивал, знае: подкосяващата умора и надигащите се спазми в стомаха. Огледах се, виеше ми се свят, причерняваше ме, слънцето бе вече високо и неимоверно горещо. Колко време бе продължила борбата със змията, колко дълго бе траяло гадното съсичане? Минути, часове, съсиреци време през аритмично сърце?

Както всеки убиец, започнах инстинктивно да закопавам остатъците от накълцаното змийско кълбо, там отзад в двора, на мястото на смъртта. Но после ми хрумна, че ако остане там, други змии някак си ще разпознаят присъствието на змийски тленни останки и ще заприиждат през пролуките в оградата — на поклонение, на обедни сборища и за отмъщение. Събрах люспестите парчета месо в два листа от вестник и ги изхвърлих в кофата за боклук, а кофата за боклук в контейнера на края на улицата.

После цял ден лежах със затворени очи и слушах кръвта ми, блъскаща в слепоочията.

Тогава се запознах с Трапера Джо. Намерих го по обява във вестника: „Трапер Джо: ефикасен контрол по градинските вредители“. Беше събота и не очаквах, че ще дойде веднага с поучителните си лекции за вредата от портокаловите дръвчета, които са магнит за плъховете от корабите, откъдето пък следва възхвала за родните кобри. Нямаше полза да настоявам, че нито имах портокалови дръвчета, нито пък бях виждал плъхове наоколо, докато змиите, нали знаеш. Нямаше полза, но все пак като лукав южняк с рижави мустаци, той ми продаде две кила нафталинови топчета да съм ги поръсел около оградата, за което безапелационно поиска двадесетачка. Вонята беше неописуема, дворът миришеше на химически комбинат или бойно поле след газова атака, мирисът на напалм по магистралата на смъртта, където се сливат Тигър и Ефрат. Въпреки всички това, ползата бе минимална — четири дни по-късно видях отново змия там отзад на припек край филодендроните, нехаеща за сто процентовата ефикасност на нафталиновите топчета.

Мисля, че именно Трапера Джо разказа на всички за мене. Мисля, че Трапера Джо ги насъска срещу мене. Не знам какво точно им беше казал, но всички засъскаха срещу мене. Не ме поздравяваха вече като ме видеха на улицата, обръщаха глава или направо плюеха на земята. Децата им съскаха и мятаха камъни. Възрастните съскаха и ме подпитваха какво мисля за новата линия на партията и „всеобщата патриотична бдителност“. Няколко пъти намерих мъртъв плъх, окачен на пощенската ми кутия. Съседът Аврам просъскваше, че са се били навъдили много врагове на народа и прочие терористични елементи, докато Йешетеля допълваше с коси погледи, че те главно от север били идвали. Кимах и цъках с език, а кръвта ми се смръзваше. Досещах се, че може да свърша с горящ кръст пред къщата и грапаво въже около врата. Недопустимо беше вече да повдигам въпроса за змиите, би било чисто самоубийство, когато всичко вееха флагове и пееха патриотични песни край печените плъхове на мангала в неделя следобед, недопустимо беше да моля за помощ или търся съвети. Започнах да избягвам дори тези по алеята в парка, които преди бяха показвали съпричастие или съчувствие. Елена Мария беше отдавна изчезнала, а когато видях Гаел за последен път, той ме разпитваше с налудничава настойчивост кога точно положението със змиите ще се влоши дотолкова, че да трябва да си извади паспорт и замине в чужбина. Залъгах го нещо и се отдалечих от опасното му присъствие — нищо чудно той самият да беше под наблюдение.