Валентин Тодоров - Змиите

Днес най-сетне я срещнах отново приседнала на най-отдалечената пейка край детската площадка при езерцето Бъбрек с черния папур. Зарадвах се, че я виждам отново и здравейте, скъпа, къде така се изгубихте? С глух глас ми отвърна, че вече избягвала да идва в парка: тук навсякъде е пълно със змии, най-различни породи, и малки и големи, и бързи и бавни, и безобидни и смъртоносно отровни, усукват се, търсят се, тълпят се, сплитат се в плитки, множат се и пак изчезват, за да се върнат легион. Нареждаше монотонно със стъклените очи на препарирано животно. Опитах се да я успокоя, опитах се да й развия теорията за превантивната сила на нафталинените топчета, опитах се да омаловажа размерите на апокалипсиса. Слушаше ме само с профил, без да реагира. Накрая ме погледна ме и просъска: „Мразя ви! Мразя ви, и вас, и всичките ви пълзящи гадини, които докарахте тука…“

Ясно разбрах, че ще замине на север и никога повече няма да се завърне в меката влажна утроба на юга.

Вече започвах да се досещам, че има два типа хора:

1) Едните, които никога и при никакви обстоятелства не бяха и нямаше да видят змиите, дори ако им пропълзят в леглото под меките възглавници;

2) Другите, които бяха склонни да ми повярват, но след това ме смятаха за отговорен за змиите, която им бях натрапил в красивите кътчета на рая.

И това е ако не се броят останалите, които хем знаеха за змиите, хем не знаеха, които не им обръщаха внимание или смятаха, че са нещо друго — безкраки гущери, например. Никой категорично не отричаше съществуването на змиите, но и никой не смяташе, че те са явление, на което трябва да се обръща внимание.

Гаел разпалено разясняваше как на времето било пълно с люто отровни пепелянки, черни усойници, аспиди, крайтове, пясъчни ефи, кафяви мули и даже свирепи тайпани, но това било на времето, преди да построят дигите, преди движенията за граждански права и пресушаването на блатата, преди протестите, гладните стачки и нафталинените топчета, преди демокрацията, свободния пазар и откритието на видеокамерата, по онези далечни, смутни времена значи е имало такива работи, това е така, има си такива исторически факти, никой не ги отрича, но да се смята, че днес също така, че все още миналото тука е силно, това си е чисто безумие, това си е чисто кощунство и родоотстъпничество на това отгоре.

Ако сега действително има толкова, че и повече змии от едно време, както именно съм инсинуирал, защо никой не говори за това, защо родителите не дават полезни съвети на децата си, защо болниците не се зареждат със противоотровни серуми, защо медиите не са гръмнали, нали само това чакат: куче отхапало ръката на дете, алигатор издърпал японска туристка в блатата, живак в пъстървата от рибарниците, пиян фермер изнасилил ламата си, всичко това да, съгласен съм, всяка вечер по новините в осем, но нито дума за някаква змийска инвазия или поне подуто детско трупче със следи от зъбите на кралски кротал или кобра пигмей. Ако медията нищо не казва, значи няма какво да се казва, значи няма какво толкова да се търси под всеки камък, изгнил дънер и черупка на броненосец, което е само началото от цял ред гирлянди и други объркани доводи в скоропоговорката на Гаел.

Други теории, развивани главно от Трапера Джо, се базираха на признаването и дори приемането на змийското вездесъщие, но в същото време добре опаковани в брокатните подплати от екологично родолюбие, южняшки шовинизъм и тарикатско адвокатство на дявола, че без змиите в задния двор, знаете ли какво ще стане тогава с разпространението на плъховете, особено пък ако имате портокалови дръвчета, елате да видите тогава, без черните смоци мишкари ще сте загубен направо, без специализиранта им охрана и служба за сигурност, която ни защитава от всякакви досадни гризачи, грухтящи жаби и прелетни птици, носещи африканска треска, амазонска безсъница, пустинен блефарит и какъв ли не друг биологичен тероризъм. Нямаше полза да настоявам, че нито имах портокалови дръвчета, нито пък бях виждал плъхове наоколо, докато змиите — ето ги там на припек.

Трапера Джо стигна дотам да ме заплашва, че ако съм убиел змия със собствените си ръце, целият гняв на общината, на родолюбивите ми съседи ще се стовари с пълна сила върху северняшката ми не съвсем християнска кратуна, да ме извините за израза, господине.

Тук трябва да призная: аз вече бях змиеубиец — с лопатата, с бела, както я наричат тук, после разкъсаното тяло, гърчещо се сляпо — Свети Георги Страхливеца. Беше една облачна петъчна утрин, необичайно студена за този край: храстите и тревата дремеха умърлушени, цветята не бяха още разтворили очи, слънцето бледо пълзеше нагоре между боровете и палмите зад оградата. Прозявайки се, едва отвит от последните гънки на съня, излязох в задния двор да припаля първата си цигара за деня. Тогава я видях — едра, мускулеста, нахална като самодоволно ченге и сънена като мен. Вместо да отпълзи, да се спотаи между масивните корени на филодендроните, тя запълзя като жив волски камшик директно към мен. Нямах време да се учудя, изплаша или преценя, някак си неочаквано лесно се оказах с бела в ръка — беше подпрян на влажната стена до олука.