Волтер - Кандид (или оптимизмът преведен от немски от господин доктор Ралф заедно с допълненията, намерени в джоба на доктора, след като той се помина в Минден в лето Господне 1759)

Когато пристигнахме, Мароко плуваше в кръв. Всеки един от петдесетте сина на императора Мулей Измаил си имаше своята партия и последицата от това бяха петдесет граждански войни; черни срещу черни, черни срещу мургави, мургави срещу мургави, мулати срещу мулати — това бяха безспирни кланета по цялата империя.

Едва слязохме от кораба и черните от една партия, враждебна на партията на нашия корсар, се появиха, за да им отнемат плячката. След диамантите и златото, ние бяхме най-ценното на кораба. Бях свидетелка на такава битка, каквато никога не сте виждали в европейските страни. Северните народи нямат много гореща кръв. У тях няма онзи бяс за жени, какъвто се среща навсякъде из Африка. Изглежда, че вие, европейските мъже, имате мляко в жилите; а в жилите на мъжете от Атласките планини и съседните страни тече витриол, огън. Биха се с яростта на лъвовете, тигрите и змиите от тяхната страна, за да решат кой ще ни притежава. Един мавър дръпна майка ми за дясната ръка, помощникът на моя капитан я задържа за лявата ръка, един мавритански войник я хвана за единия крак, а един от нашите пирати я държеше за другия. За миг всичките наши момичета бяха сграбчени от по четирима войници, които ги теглеха на разни страни. Нашият капитан бе застанал пред мен с ятаган в ръка и убиваше всеки, който излезеше насреща му. Накрая видях как всички наши италианки и майка ми бяха разкъсани, съсечени и изклани от зверовете, които се биеха за тях. Пленниците, мои другари по съдба, както и онези, които ги бяха пленили, войници, моряци, черни, мургави, бели, мулати и, най-после, моят капитан, всичко беше избито, а аз лежах полумъртва върху куп мъртъвци. Подобни сцени ставаха, както е известно, навред на триста левги наоколо, без нито веднъж да се пропуснат всекидневните пет молитви, както повелява Мохамед.

С голяма мъка се измъкнах от купчината окървавени типове, довлякох се до едно голямо портокалово дърво на брега на близкия поток и там се строполих изнемощяла от страх, умора, ужас, отчаяние и глад. Скоро изтощените ми сетива се отпуснаха в сън, който беше по-скоро припадък, отколкото почивка. Намирах се между живота и смъртта, в някакво състояние на отпадналост и безчувственост, когато усетих, че ме притиска нещо, което се клати отгоре ми, отворих очи и видях един бял човек с хубаво лице, който въздишаше и мърмореше през зъби:

— O, che sciagura d’essere senza cogl!… 5 5 О, какво нещастие да бъдеш без мъди. (ит.) — Б.пр.

Учудена и възхитена, че чувам родния си език и не по-малко изненадана от думите на този мъж, аз му отговорих, че има и по-големи нещастия от неговото: с няколко думи му обясних ужасите, които бях изживяла и отново припаднах. Той ме отнесе в една близка къща, сложи ме на легло, даде ми да ям, угаждаше ми, утешаваше ме, ласкаеше ме, казваше ми, че никога не е виждал по-красива жена от мен и че никога не е съжалявал толкова за онова, което никой не можеше да му върне.

— Роден съм в Неапол — рече той. — Там всяка година скопяват две-три хиляди деца: едни умират от тази операция, други придобиват глас, по-сладък от гласа на жена, трети пък отиват да управляват държави. Направиха ми тази операция с голям успех и аз пеех в параклиса на госпожа принцеса Палестрина.

— На майка ми! — извиках аз.

— На вашата майка! — извика той, като се разплака. — Как! Вие, значи, сте младата принцеса, която възпитавах до шестгодишна възраст и която още тогава обещаваше да стане тъй красива, каквато сте?

— Това съм самата аз. Майка ми, разсечена на късове, лежи под куп трупове на четиристотин крачки оттук.

Разказах му всичко, което ми се беше случило. И той също ми разказа своите приключения: как едни християнска държава го изпратила при султана на Мароко, за да сключи договор, въз основа на който тя ще му достави барут, топове и кораби, за да му помогне да съсипе морската търговия на другите християни.

— Моята мисия е завършена — каза този почтен евнух. — Ще замина с кораб от Сеута и ще ви върна в Италия. „Ма che sciagura d’essere senza cogl!…“

Аз му благодарих със сълзи на умиление. Но вместо да ме отведе в Италия, той ме откара в Алжир и ме продаде на бея на тази провинция. Едва ме бе продал и чумата, която беше обиколила Африка, Азия и Европа, избухна в Алжир със страшна сила. Вие сте виждала земетресения, госпожице, но виждала ли сте чума?

— Никога — отвърна баронесата.

— Ако бяхте виждала чума — поде старата, — щях те да признаете, че е много по-страшна от земетресение. В Африка тя е много разпространена. И аз с разболях от чума. Представете си какво положение за дъщерята на един папа, едва петнадесетгодишна, която за три месеца е преживяла бедност и робство, била е изнасилвана почти всеки ден, чиято майка е била съсечена на четири пред очите й, която е познала глад и война, и да умира от чума в Алжир. Все пак аз не умрях, но и моят евнух, и беят, и почти целият алжирски харем загинаха.