Когато минаха първите опустошения на тази страхотна чума, започнаха да разпродават робите на бея. Един търговец ме купи и ме отведе в Тунис, там ме продаде на друг търговец, който ме препродаде в Триполи, от Триполи бях продадена в Александрия, от Александрия ме препродадоха в Смирна и от Смирна — в Константинопол. Най-после мой господар стана един ага на еничарите. Наскоро след това той бе изпратен да защитава Азов срещу русите, които бяха обсадили града.
Агата, който беше твърде галантен мъж, водеше със себе си целия си харем. Настаниха ни в един малък форт на Палус Меотидес 6 6 Палус Меотидес — древното име на Азовско море.
, където ни пазеха двама черни евнуси и двадесет войници. Избиха невероятно много руси, но и те ни го върнаха тъпкано: Азов мина под огън и меч, нямаше пощада за никого, не гледаха ни пол, ни възраст. Само нашият малък форт се държеше още и врагът реши да ни сломи с глад. Двайсетте еничари се заклеха, че никога няма да се предадат. Страшният глад ги принуди да изядат двамата ни евнуси, само и само да не нарушат клетвата си. След няколко дни решиха да изядат и жените.
Ние имахме обаче един много благочестив и много състрадателен имам, който им държа една хубава проповед и ги убеди да не ни убиват напълно.
— Отрежете — каза им той — само по едно задно полукълбо на тези дами и ще се нагостите добре, ако това не ви стигне, след няколко дни ще можете да си набавите още толкова храна. Небето ще ви бъде благодарно за вашето милосърдие и гладът ви ще бъде утолен. Той беше много красноречив и ги убеди; направиха ни тази ужасна операция, имамът ни намаза със същия мехлем, който се слага на обрязаните деца; всички жени в харема бяхме пред прага на смъртта.
Еничарите току-що се бяха нахранили с това, което ние им бяхме доставили, и ето че русите пристигнаха, качени на плоски кораби. Нито един еничарин не се спаси. Русите не обърнаха никакво внимание на състоянието, в което се намирахме. Но навсякъде се срещат френски хирурзи. Един от тях, който беше много сръчен, се погрижи за нас и ни излекува. Цял живот ще си спомням, че щом се затвориха раните ми, той започна да ми прави предложения. Впрочем той утешаваше всички ни, като ни уверяваше, че подобни неща се случват при много обсади и че такъв бил законът на войната. Щом можеха вече да ходят, отведоха моите другарки в Москва. При подялбата аз се паднах на един болярин, който ме направи своя градинарка и всеки ден ми удряше по двадесет удара с бич. Но след две години този благородник умря от изтезания заедно с тридесетина други боляри заради някакви дворцови истории. Възползвах се от това произшествие и избягах. Преминах цяла Русия. Дълго време бях слугиня в една кръчма в Рига, после бях в Рощок, във Висмар, в Лайпциг, в Касел, в Утрехт, в Лайден, в Хага, в Ротердам. Остарях в нищета и безчестие, имах само половин задник и постоянно си спомнях, че съм дъщеря на папа. Сто пъти исках да се самоубия, но все още обичах живота. Тази смешна слабост е може би една от най-пагубните ни черти, защото има ли нещо по-глупаво от това да желаеш да носиш вечно едно бреме, когато непрестанно ти иде да го хвърлиш на земята? Да се ужасяваш от живота си и да държиш на него? Да галиш змията, която те гризе, докато ти изяде сърцето?
В страната, където ме отведе съдбата, и в кабаретата, където слугувах, съм виждала безброй хора, които мразеха собственото си съществуване, но срещнах само дванадесет души, които доброволно туриха край на нещастията си: трима негри, четирима англичани, четирима женевчани и един германски професор на име Робек. Най-после станах слугиня при евреина дон Исахар, който ме изпрати при вас, красива госпожице. Свързах съдбата си с вашата и повече се тревожа за вашите приключения, отколкото за моите. Никога не бих ви заговорила за нещастията си, ако не ме бяхте малко засегнала и ако не беше обичайно хората да се развличат с разни истории, когато пътуват по море. С една дума, госпожице, аз имам опитност и познавам хората. Направете си удоволствието да помолите всеки от пътниците да ви разкаже историята си и ако се намери и един между тях, който да не е проклинал често живота си, който често да не си е казвал на себе си, че е най-нещастният от всички хора, хвърлете ме в морето с главата надолу.
ГЛАВА XIII
КАК КАНДИД БЕШЕ ПРИНУДЕН ДА СЕ РАЗДЕЛИ С КРАСИВАТА КЮНЕГОНД И СТАРИЦАТА
След като чу историята на старата жена, красивата Кюнегонд прояви към нея учтивост, каквато се дължи на личност с нейния ранг и достойнство. Тя прие предложението и помоли един след друг всички пътници да и разкажат неволите си. Тя, и Кандид признаха, че старицата е права.
Читать дальше