Теодора Тодорова - Клетката

Не усетиха погнуса, нито отвръщение, нито жалост. Бяха прекрачили границите на времето и сега около командния пулт бяха все едно на някогашната арена на Колизеума и гледаха умиращите и побеждаващи гладиатори. Залозите светкавично увеличиха квотата си и въздуха в помещението се наелектризира. Чакаха само следващия акт на човешката драма, следена от видеокамерите и заповедите на невидимото началство…

Самите те знаеха само, че са подбрани, за да заснемат и документират действията на хората в клетката. Бяха им казали, че това е достатъчно и бяха изтрили последните им съмнения дали да приемат тази работа или не с дебели пликове, от които банкнотите все едно, че се опитваха да изхвръкнат…

Една толкова основателна причина, за да приемеш…

Смъртта ги подтикна да усетят в себе си и дивия порив за любене, за усещане, че още ги има… живи. Свянта нямаше място между четирите тела, които се гърчеха и се опитваха да достъгнат до най-дълбоките и скрити кътчета на своето тяло и на разума си.

Всичко се бе превърнало в едно свещено богохулство на сетивата.

Устни, които искаха едновременно да хапят и целуват, ръце, които галеха и причиняваха болка, гърди, които се изпълваха с гняв и сладост. Кълбо от усещания на ръба на нормалното… кое ли нормално?! Любов, примесена със сигурността, че този, когото в момента целуваш утре може да бъде поредния запас, за да можеш да продължиш съществуването си… едно катерене по хранителната верига… Желанието да кажеш, че обичаш и страхът, че твоята слабост ще те победи…

Телата и атавистичните инстинкти изпълваха клетката. Видеокамерите жужаха в зумирането си и техния звук се примесваше с очестеното дишане на хората. Въздухът бе изпълнен с крайности на живеене и отцеляване. Един спектакъл на първичното…

После внезапно един вик избухна и го последва истеричен смях…

Бяха останали вече само трима в Клетката…

Изплаши се, когато осъзна, че всичко това му харесва. Боже, едва ли не се възхищаваше на човека, който бе измислил правилата на тази игра. Къде ли бяха останали неговите морални устои?!..

Защо ли никой от неговите толкова високоплатени сценаристи не се бе сетил за подобен сюжет до сега?!

Само като си помислеше, че ако всичко това бе излъчвано по телевизионните екрани каква аудитория щеше да събере! Щеше да взриви обществото, начина на правене на телевизия и филм. Голямото Реално Шоу на един Живот! Бам! Големият Биг-Банг на човека!

Запали цигара и се вторачи в телата на екрана. Днес се навършваше петдесетият ден от както бяха затворени вътре. Все едно, че за тези петдесет дни бе наблюдавал как един зародиш се развива в утробата на една бъдеща майка. Едно както физическо, така и инстинктивно развитие. Телата разголвани първо от дрехите на модерното общество, после от предразсъдъци, докато не докоснеха дъното на еволюцията на нормалното и прието съзнание… И той щеше да види на живо до къде можеха и щяха да стигнат.

Обърна се и погледна своите подчинени. Приличаха на зрители в зоопарк. Не, не на зрители. По-скоро огледален образ на животните, затворени в клетките. Очи вперени в очите на другите, мислят се за свободни без да осъзнават, че и те са вътре в играта и няма начин да не се променят и те, да не увиснат по спиралата на подсъзнателния инстинк…както и той самият…водачът на едно човешко стадо… режисьорът превърнал се в режисиран зрител…

Изчегърка с една кост (на кого ли е била пред това?!) поредният осемдесет и девети ден. Още една чертичка по спиралата на невъзможното…

Беше останал сам. Той самецът и единственият победител в „Клетката“. Беше убил последните двама, за да защити собственото си его и физическо съществуване. Мъжът, за да не го убие пръв той, а жената, за да не остави дори най-малката възможност да притъпи инстинктите му. Имаше още само два дни пред себе си живот. Единият, за да излезе от Клетката и вторият, за да се покрие със световна слава. После Амен и толкова! Там, където отиваха всички, след като спряха да дишат. Бе успял да стигне до.. края…

Докосна лицето си. Дългата, разрошена брада не му позволи да достигне до кожата. Изкривените му и изпочупени нокти, бяха пълни с мръсотия и гняв. Усещаше всички околни и собствени миризми с първичността на животно. Бе убивал, за да стигне до тук.

Ха, колко естествено му се струваше всичко това. Почти колкото смътния спомен, за нормалността на неговия живот преди да влезе в „Клетката“.

Наплюнчи пръста си и се опита да изтрие част от мръсотията, покрила неговото тяло. Кожата бе странно нежна и белезникава. Виждаше тънките ивички на вените, по които кръвта му и инстинките му се движеха… и непознатата болест, която в крайна сметка го беше подтикнала до стигне до тука… или по-скоро да се върне там, от където бяха тръгнали преди милиони години далечните прародители… на човека и на животното…