Теодора Тодорова: Клетката

…И сега те шестимата бяха вътре в клетката.

Сами не знаеха как са ги подбрали, по какви критерии (естествено освен общата дата на заболяване) и как са ги намерили.

Просто една сутрин се бяха събудили, бяха разбрали, че са болни и само след половин час им се бяха обадили по телефона, за да им предложат да участват в играта. Бяха им предоставили два часа за размисъл и те се бяха съгласили (защо ли и как ли?!)…

После бяха дошли да ги вземат в лимузини с тъмни стъкла и накрая се бяха намерили в тясното пространство на клетката все още объркани и все още не разбиращи напълно защо се намират там. Всичко се бе случило толкова светкавично, че си мислеха, че са сънували, но няма колективни сънища, още по-малко колективни събуждания.

Така, че не бяха се опитвали да ровят в мислите си повече. Просто бяха приели фактите и се опитваха да намерят точните ритми за взаимното си съществуване в тясното пространство. В крайна сметка дали там или навън краят за всички тях бе еднакъв.

Вярно бе, че ако си бяха останали по домовете щяха да имат удобства, своите приятели, телевизия, вестници и най-важното храна, но бе вярно, че и никога нямаше да имат втори шанс да направят нещо по-различно в монотонния си живот (както подканваше рекламата на играта). Ако бяха живели като многото други като тях — безименни пътници в живота, поне щяха да умрът като имена и поне известно време другите хора щяха да ги помнят… да им се възхищават… да им завиждат…

Да продължиш да живееш в спомените на хората не бе малко все пак…дори да е само за ония прословути пет минути световна слава…

На командния пулт проблясваха много светлини — за звука, за образите, за телекамерите. Множество екрани следяха клетката от всички възможни ъгли. В стаята бе тихо и тъмно, както и почти вече не се дишаше от цигарения дим. Трябваше да се скарана на подчинените си да не пушат като за световно… и да се сещат, естествено да правят от време на време кафе, а не само да го пият.

За десет дни нещата в клетката вървяха добре. Направо скучни. Още обитателите се опознаваха, не смееха да прекрачат границите на нормалното и естествено все още имаха храна. После, когато тя свършеше щеше да стане интересно, както и чакаше с нетърпение да види дали мъжете и жените ще се сближът физически.

Между колегите бе започнало вече залагането за това кого първи щяха да разкъсат и изядат. Не се и съмняваха, че щяха да стигнат до там. В крайна сметка човека е просто едно малко по-умно животно, но и той има нужда да се храни, за да отцелее.

Съжаляваше само за едно, че в момента беше пасивен зрител, а не можеше да бъде режисьор, както до сега бе правил в кариерата си. До сега бе режисирал живота на всички свои екранни герои. Караше ги да се влюбват, да се самоубиват, да градят кариера или да я губят, заради една игра на покер с неподходящи партньори. Сега можеше само да гледа и да чака какво ще стане. За първи път той също беше зрител и следеше какво ще се случи в поредния епизод…

Времето изтичаше и се блъскаше в решетките на клетката и в телата на хората, затворени вътре, гърчейки се по спиралата на техните мисли и усещания…

На двадесет и петия ден удошиха най-слабия от „Клетката“. Поне го направиха в съня му, предполагайки, че от царството на Морфей щеше да се прехвърли директно в прегръдките на Свети Петър. Милост или страх от самите себе си?!…

С този акт знаеха, че изгарят всички мостове за завръщане към онова, което някога бе техния живот с морален и етически кодекс, така както го изискваше обществото. Бе един кратък момент от няколко секунди, в който все едно, че анулираха всички милиони години човешка еволюция, за да се превърнат в първични животни, изградени само от инстинки за хранене и отцеляване… но гладът бе една толкова обоснована причина, за да… за да убиеш някого и за да го изядеш… А и в крайна сметка дълбоко в себе си знаеха, че рано или късно щяха да стигнат до този момент, ако искаха да отцелеят…

Една от жените не издържа на това завръщане към началото. Цялото и съществуване се съсредоточи в жални крясъци и скимтене, докато сърцето и не откри пътя за бягство — спря да тупти.

Двете смърти в рамките на няколко часа очертаха най-сетне реалните граници на това, в което се бе превърнал живота им и на това, което ги очакваше в клетката.

Бе като да играеш на руска рулетка — едно щракване и после или се чувстваш облекчен или уплашен до смърт или просто мъртав. И за тях, останалите, вариантите в клетката бяха три — да убиеш, да те убият или да се самоубиеш. Никакви други нюанси на цветове и усещания… освен липсата на чувство за глад… от този момент… и очакването да видиш кой ще е следващият, който…