Майкъл Конъли - Последният койот

Бош протегна ръка и вдигна снимката и се вгледа в нея.

— Искам… — Той вдигна поглед от снимката и се вгледа в нея. — Ще открия убиеца й.

На лицето й застина неразгадаемо изражение, после тя безмълвно взе снимката от ръцете му и я върна на мястото й. Притисна го отново в силна прегръдка, склонила глава на гърдите му, и огледалото отсреща сякаш ги всмука в себе си. Когато тя се отдръпна и вдигна лице, по бузите й се стичаха сълзи, а долната й устна потрепваше.

— Хайде да поседнем — предложи той.

Катрин издърпа две хартиени кърпички от кутия върху тоалетката и Бош я поведе обратно към фотьойла й във всекидневната.

— Да ти налея ли чаша вода?

— Не, не се безпокой. Ще се успокоя. Извини ме, моля те. — Попи сълзите с кърпичките. Той пак седна на дивана. — Навремето се наричахме двамата мускетари: двама за един — един за двама. Глупаво, да, но бяхме млади и много близки.

— Започвам от нулата, Катрин. Извадих старите документи от архива. Разследването…

Тя презрително изсумтя и поклати глава.

— Нямаше никакво разследване. Всичко бе съшито с бели конци.

— И аз останах със същото впечатление, но така и не успях да разбера защо.

— Слушай, Хари, знаеш какво вършеше майка ти, нали? — Той кимна и тя продължи: — Двете бяхме момичета за забавление. На никого не му пукаше, че едната от нас свърши така трагично. Ченгетата просто си измиха ръцете с малко писане и — край. И ти си ченге, знам, но тогава нещата се вършеха по този начин. Никой не се интересуваше от нея — никой не я жалеше.

— Разбирам. И сега нещата не са много по-различни, повярвай ми. Но сигурно е имало и други причини освен тази.

— Хари, каква част от истината си готов да чуеш за майка си?

Той я погледна право в очите.

— Миналото вдъхва сили и на мен, Катрин. Не се плаши, ще го понеса.

— Убедена съм, че е така… Спомням си къде те настаниха — Макевой или нещо подобно…

— Маккларън.

— Да, Маккларън. Потискащо място. След всяко свиждане с теб майка ти си изплакваше очите от мъка.

— Не сменяй темата, Катрин. Какво трябва да знам за нея?

Тя се поколеба, преди да продължи.

— Марго имаше познати сред полицаите. Разбираш, нали? — Той кина. — И двете имахме: налагаше се. Трябваше да се разбираме с тях, за да просъществуваме. Поне така се оправдавахме. Когато стане нещо по-сериозно-например убийство, — за ченгетата бе най-добре набързо да натикат всичко в миша дупка, за да спи зло под камък. Придържаш ли се към това мъдро правило, всичко е наред. Те просто не искаха никой от тях да изпадне в неудобно положение.

— Да не намекваш, че убиецът е полицай?!

— Съвсем не. Хари, нямам представа кой го е направил — съжалявам. Казвам само, че — според мен поне-онези двама детективи, в чиито ръце бе следствието, разбираха докъде може да ги отведе то и за нищо на света не желаеха да следват този път. Наясно бяха кое е добро за тях и за кариерата им. Не бяха глупаци, а и тя бе само още едно момиче за забавление. Не им пукаше. На никого не му пукаше. Убили я накрая — е, и какво толкова?

Бош огледа недоволно стаята, докато обмисляше следващия въпрос.

— Знаеш ли имената на ченгетата, които е познавала? — Говорим за много далечно минало, Хари.

— Но и ти си познавала някои от тях, нали?

— Да. Налагаше се — така трябваше. Човек има нужда от връзки, за да избегне затвора. Всеки имаше определена цена и се продаваше в един или в друг смисъл. Поне навремето беше така. Различните хора искаха различни начини на отплата. Някои искаха пари, други — други неща…

— В следствените книжа по уби… според документите в папката ти не си била картотекирана.

— Да, имах късмет. На няколко пъти са ме прибирали, но никога не са ме регистрирали. Едно обаждане по телефона — и веднага ме пускаха. Досието ми остана чисто, защото познавах много полицаи, скъпи. Нали разбираш? — Каза го, без да отклони поглед. Живяла бе години честен живот, но бе запазила странната гордост на проститутките. Говореше за тъмните страни на миналото си, без да й мигне окото. Успяла бе да се издигне над него, да го превъзмогне и този факт сам по себе си бе достоен за уважение. „И сигурно ще я крепи до края на живота й“ — помисли Бош.

— Ще имаш ли нещо против да запаля, Хари?

— Не, ако и аз сторя същото.

Двамата извадиха цигари и Бош ги запали.

— Можеш да използваш пепелника на страничната масичка. Внимавай да не посипеш пепел по килима.

Катрин му посочи стъклена купичка на масата от другата страна на дивана. Бош я постави на колене и не откъсна поглед от нея, докато говореше.