Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Истинска феерия от отблясъци и отражения, самият роман впрочем възникнал също като отзвук — на епизод от Гьотевия „Вилхелм Майстер“, известен с обозначението „педагогическа провинция“ и в който се описва свръхобразцово учебно заведение, истинска ковачница на „кадри“ за утрешния ден на човечеството. Гьоте имал конкретен пример: прочутата Филенбергска академия в Швейцария, която пресъздал идеализирано, докато Хесе заимствал тази негова институция, за да я обрисува не в разцвета й, а в началото на нейния упадък, но той съвсем умишлено избягва всякаква по-обвързваща конкретизация, с цел да слее формата и съдържанието на своето произведение на нивото на метафората на Универсалното. Зародила се в руините на цивилизацията на XX век, Играта отстоява Духа и стремленията му, поощрява възвишените помисли и действия, предлага възможности за комбиниране на творческите изяви в сложни дедуктивни системи, за комуникация на индивидуалното и трансцендентното съзнание, за обединяване на инак пръснати хрумвания, мотиви, възприятия, дарби, на постиженията на изкуството и науката — всяка перла е отделна тема, понятие или идея. Играта е по същество онази символна форма, в каквато на човека единствено е съдено да постига Бога, култът към който тук е заменен с ритуализиран култ към Знанието, на което сановниците от ордена отслужват величествени литургии — пълна противоположност на телевизионните оргии, компрометирали го в предишната епоха. Подобно на пътешествието към Изтока обаче Играта не се поддава на фиксиране с думи, които разчленява на множество семантични единици, и на моменти самият роман на Хесе ни облъчва с енигматично сияние като някоя от нейните стъклени перли — ноти в партитурата на Световната култура, „стенографски“ знаци на един свещен език lingua sacra, предназначен за общуване на посветени или, по-точно, за духовен обмен между посветени. Абстрактността, разбира се, е оправдана, когато се налага не като стил, а като философски метод и трябва да признаем за несравнимо умението, с което авторът балансира между езотерично и екзотерично, между тайно и явно, между напрежение и ирония, водейки ни полека, но неотклонно, по витата стълба на диалектиката, едновременно материализирана и отричана от Играта. Може би тъкмо това умение и отвлича вниманието ни, та със закъснение схващаме дилемите, които Йозеф Кнехт решава далеч не тъй похватно. Противоречията са всъщност негова съдба, изразена още с името му, което някои асоциират с Йозеф К. на Кафка, а други, сигурно по-основателно, с Лео, дарен с достойнството да бъде и слуга, и предводител 55 55 „Кнехт“ означава „роб“, „ратай“, „слуга“. — Б.а. . Лишен от близост с майка заради наставничеството на духовен баща (Магистъра по музика), той компенсира строгостта на дисциплината, подчинила живота му, с тайно бягство в „картинния свят“, който сътворява сам, и с несъответствието между плебейската безликост на „Кнехт“ и аристократичната недосегаемост на ордена изкупва своята мъчителна изневяра на Душата заради Духа и съблазънта му да извисява до степента на величие. Всяка фаза от неговото развитие разкрива нови аспекти от спорното съвършенство на касталийската йерархическа система и проблемът за неприспособимостта, третиран с експресионистичен замах в „Степният вълк“, тук е пренесен пространствено, в идейна повърхнина, изчислена и начертана с математическа прецизност. Образът на Йозеф Кнехт свидетелства впрочем, че Хесе дълго се е колебал в отговора на въпроса: „Нарцис или Голдмунд?“ Magister Ludi се оттегля от обществото, застинало в своя перфекционизъм като отливка от прекрасна статуя и осъдено на бавна смърт от емоционална анемия, за да стане учител на юноша, който по темперамент и нагласа напомня Голдмунд тъй, както сам той — Нарцис, и вдъхновеният танц на Тито в една ранна утрин, неговата магическа обсебеност от красотата и мистерията на природата за сетен път будят у Йозеф Кнехт остро чувство за крах, за непринадлежност и обреченост, което обаче никак не е чуждо и на Голдмунд, застанал на другия житейски полюс… Каква е истината за битието и съществува ли тя въобще, или всеки от нас я носи като някакъв индивидуален вариант на притчата за оня древен философ, който сънувал, че е пеперуда, и оттогава нататък вече не бил сигурен дали е човек, сънувал, че е пеперуда, или пеперуда, сънувала, че е човек… Едно е несъмнено: Касталия не е Едем, тъй както стремежът към съвършенство сам по себе си не е тъждествен с него. Но щом третото измерение на историята е измислица, разбирай — литература, тогава третото измерение на съществуването ще е онзи рай, в чиято постижимост ни убеждава копнежът на Херман Хесе, неудържимо силен като по нещо съвсем реално, което ни е съдено да преоткрием.