Отведнъж като изстрел в онзи свят от щастлива несвяст пристигна вестта за връщането на Гастон. Аурелиано и Амаранта-Урсула отвориха очи, обследваха душите си, погледнаха се в очите с ръка на сърцето и разбраха, че са толкова слети един в друг, че предпочитат смъртта пред раздялата. Тогава писа на мъжа си писмо с противоречиви истини, в което му потвърждаваше своята любов и копнеж отново да го види и същевременно приемаше като съдбовна участ невъзможността да живее без Аурелиано. Противно на онова, което и двамата очакваха, Гастон им прати почти бащински отговор, спокоен, с цели два листа, посветени на желанието му да ги предпази от приумиците на страстта и заключителното новоредие с недвусмислени пожелания да бъдат толкова щастливи, колкото и той в своя кратък съпружески опит. Това бе едно толкова непредвидено отношение, че Амаранта-Урсула се почувствува унизена пред мисълта, че е предоставила на мъжа си повода, който той желаеше, за да я изостави на орисията й. Нейното озлобление се засили след шест месеца, когато Гастон отново й писа от Леополдвил, където най-сетне бил получил самолета, и то само да ги помоли да му пратят велосипеда: сред всичко, което оставил в Макондо, единствено той имал за него сантиментална стойност. Аурелиано понесе търпеливо презрението на Амаранта-Урсула, насили се да и докаже, че може да бъде толкова добър съпруг в добрината, колкото във враждебността, и всекидневните нужди, които ги обсадиха, щом се свършиха последните пари на Гастон, създадоха между тях една връзка на задружност, така ослепителна и твърдоглава, както страстта, но която им послужи да се любят толкова много и да бъдат тъй щастливи, както в шумните времена на блудството. Когато умря Пилар Тернера, те чакаха дете.
В унеса на бременността Амаранта-Урсула се помъчи да открие производство на огърлици от рибни прешлени. Но с изключение на Мерседес, която купи една дузина, не намери на кого да ги продава. Аурелиано за пръв път осъзна, че дарбата му за езици, енциклопедическата мъдрост, рядката му способност да помни, без да ги е познавал, подробностите на далечни места и събития, бяха така безполезни, както и ковчежето с истински камъни на неговата жена, което тогава положително струваше колкото всичките пари, с които биха могли да разполагат заедно последните обитатели на Макондо. Преживяваха по чудо. Макар Амаранта-Урсула да не губеше добро настроение, нито остроумието си за чувствено-любовни палувания, придоби навика да сяда на пруста след пладне в своего рода безсънен и замислен подиробеден сън. Аурелиано я придружаваше. Понякога стояха мълчаливо до вечерта един срещу друг, гледайки се в очите, любейки се в спокойствието с толкова любов, както преди се любеха в разпътството. Неизвестността на бъдещето ги накара да обърнат сърце към миналото. Видяха се, сами себе си, в изгубения рай на потопа да цамбуркат из блатата в двора, да трепят гущери и да ги окачват по Урсула, да играят на „зарови я жива“ и ония възкресения им разкриха истината, че са били щастливи заедно откак се помнят. Задълбочавайки се в миналото, Амаранта-Урсула си припомни следобеда, когато влезе в златарската работилница и майка й разказа, че малкият Аурелиано бил ничий син, защото бил намерен да плава в кошничка. Макар че обяснението им се стори невероятно, нямаха сведения, за да го заместят с истинското. Единственото, в което бяха убедени, след като изследваха всички възможности, беше, че Фернанда не е била майката на Аурелиано. Амаранта-Урсула бе склонна да вярва, че той е син на Петра Котес, за която помнеше само безсрамни басни, и онова предположение предизвика в душата им изкривяване от ужас.
Измъчван от увереността, че е брат на жена си, Аурелиано се измъкна до попската къща да търси из подгизналите и изгризани от молци архиви някаква вярна диря за своето родословие. Най-старото кръщелно свидетелство, което намери, беше на Амаранта Буендия, кръстена в нейната девича възраст от отец Никанор Рейна по времето, когато той се бил хванал да доказва съществуването на господа-бога посредством шоколадови дяволии. Стигна дотам, че започна да се самозалъгва с възможността да е един от седемнайсетте Аурелиановци, чиито кръщелни свидетелства проследи в четири тома, но датите на кръщение бяха прекалено далечни за неговата възраст. Виждайки го залутан из криволиците на кръвта, трептящ в неувереност, скованият от артрит енорийски свещеник, който го наблюдаваше от хамака, го попита състрадателно кое е името му.
Читать дальше