Но въпреки това, като видя фотографа да излиза с апарата на рамо, не прояви същото убедено спокойствие.
— Ако искаш, остани до утре — предложи му. — Смъртта се разхожда навън тази нощ.
Фотографът също чу крясъка на кукумявката, но външно не трепна.
— Остани, синко — настоя бабата, — пък макар и заради обичта ми към тебе.
— Само че няма да платя за музиката — каза фотографът.
— А, не — рече бабата. — Такива да ги нямаме.
— Ето на, виждате ли! Вие никого не обичате.
Бабата побеля от яд.
— Махай се тогава, кучи сине!
Толкова оскърбена се почувствува, че докато Ерендира й помагаше да си легне, тя още продължаваше да го обсипва с ругатни.
— Кучи син! — мърмореше тя. — Какво ли разбира това копеле от чуждите сърца!
Ерендира не й обръщаше внимание, защото между поривите на вятъра кукумявката я викаше настойчиво и упорито и защото я терзаеха колебания. Бабата най-сетне легна — при същия ритуал, както в старата къща — и докато внучката й вееше с ветрилото, тя надделя яда си и пак занарежда своите ялови поръки:
— Трябва да станеш рано, да ми свариш тревите за банята, преди да са дошли хората.
— Добре, бабо.
— Ще ти остане време и да изпереш мръсните дрехи на индианците. Така ще имаме още за нещо да им удържим идната седмица.
— Добре, бабо.
— И бавно да спиш, да не се измориш, че утре е четвъртък, най-дългият ден в седмицата.
— Добре, бабо.
— И да сложиш храна на камилската птица.
— Добре, бабо — каза Ерендира.
Остави ветрилото в горния край на леглото и запали две църковни свещи пред сандъка на техните двама мъртъвци. Вече заспала, бабата й даде още едно, закъсняло нареждане:
— Да не забравиш да запалиш свещите на двамата Амадисовци.
— Добре, бабо.
Ерендира знаеше, че тя вече няма да се събуди, защото беше започнала да бълнува. Чу лая на вятъра край палатката, но и този път не позна, че това беше вятърът на нейното нещастие. Когато пак се разнесе крясъкът на кукумявката, тя излезе навън в нощта и нейният инстинкт за свобода най-сетне взе връх над притегателната сила на бабата.
Не беше направила и пет стъпки от палатката навън, когато видя фотографа. Той завързваше за багажника на велосипеда си своите партакеши. Съучастническата му усмивка я успокои.
— Аз нито съм чул, нито съм видял нещо — каза фотографът. — Нито пък ще платя за музиката.
И се сбогува с една обща благословия, годна за всички случаи. Тогава Ерендира хукна към пустинята, изпълнена веднъж завинаги с решителност, и се загуби във ветровития мрак, откъдето идваше гласът на кукумявката.
Този път бабата веднага се обърна към гражданската власт. Комендантът на местния участък скочи от хамака в шест часа сутринта, когато тя пъхна в очите му писмото на сенатора. Бащата на Одисей чакаше пред вратата.
— Е, как искате да го прочета, дявол го взел, когато не мога да чета! — викна й комендантът.
— Това е препоръчително писмо от сенатора Онесимо Санчес — обясни бабата.
Без да задава повече въпроси, комендантът грабна една пушка, закачена близо до хамака, и започна да крещи на своите подчинени, да им дава заповеди. След пет минути всички се качиха на една военна камионетка и полетяха към границата — при насрещен вятър, който заличаваше следите на двамата бегълци. На предната седалка, до шофьора, седеше комендантът. Отзад бяха холандецът и бабата, а на всяко стъпало имаше по един въоръжен войник.
Съвсем близо до селото спряха един керван от покрити с непромокаеми платнища камиони. Няколко мъже, които пътуваха скрити отзад в каросерията на последния, надигнаха платнището и се прицелиха в камионетката с картечници и бойни пушки. Комендантът попита шофьора на първия камион на какво разстояние са срещнали оттам една чифликчийска камионетка, натоварена с птици.
Преди да му отговори, шофьорът даде газ.
— Ние не сме доносчици — каза той възмутено, ние сме контрабандисти.
Когато съвсем близо до очите му преминаха опушените дула на картечниците, комендантът вдигна ръце и се засмя.
— Поне имайте срам и не кръстосвайте посред бял ден! — викна той след тях.
На последния камион отзад беше закачен лозунг: Мисля за тебе, Ерендира.
Колкото по на север отиваха, толкова по-сух ставаше вятърът, а с вятър слънцето приличаше още по-силно и вътре в затворената камионетка не можеше да се диша от жега и прах.
Бабата първа забеляза фотографа: въртеше педалите в същата посока, в която те летяха, само с една кърпа на главата, без никаква друга защита срещу слънчасване.
Читать дальше