Габриел Маркес - Дванайсет странстващи разказа

— Вие не — каза. — Ще я закарат в интензивното.

Нена Даконте пак се усмихна на мъжа си и му маха за сбогом, докато количката изчезна в дъното на коридора. Лекарят остана да проучи данните, записани от сестрата на картон. Били Санчес се обади:

— Докторе — каза той, — тя е бременна.

— Откога?

— Втори месец.

Лекарят не му отдаде значението, което Били Санчес очакваше. „Добре направихте, че ми казахте“ — рече той и тръгна след количката. Били Санчес остана като закован в тъжната стая, с миризмата от потта на болните. Остана, без да знае какво да прави, с поглед, вперен в празния коридор, по който бяха откарали Нена Даконте, после седна на дървената пейка до други чакащи. Не знаеше колко време е прекарал в това състояние, но когато реши да излезе от болницата, отново бе нощ и дъждът продължаваше да ръми, а той все така не знаеше какво да прави със себе си, смазан от тежестта на живота.

Нена Даконте бе постъпила в девет и трийсет сутринта на седми януари, вторник, както успях да установя след години в архивите на болницата. Тази първа нощ Били Санчес спа в колата, паркирана срещу задния вход, а много рано на другия ден изяде шест варени яйца и изпи две чаши кафе с мляко в най-близкото бистро, тъй като не се беше хранил нормално, откакто бе напуснал Мадрид. После отново отиде в спешното отделение да види Нена Даконте, но му казаха, че трябва, да мине през официалния вход. Най-после с помощта на един служител, родом от Астуриас, успя да се разбере с портиера, който потвърди, че Нена Даконте наистина е записана в регистъра на болницата, но посещения са разрешени само във вторник, от девет до четири. Значи след шест дни. Помъчи се да открие лекаря, който говореше испански, и го описа като негър с бръсната глава, но никой не повярва на мъглявите му обяснения.

Успокоен от съобщението, че Нена Даконте е записана в регистъра, той се върна при колата си. Там един полицай го накара да паркира две преки по-нататък, в съвсем тясна уличка, и то откъм нечетните номера. На отсрещната страна имаше ремонтирана сграда с надпис „Хотел Никол“. Беше само с една звезда, със съвсем малко фоайе, с диван и старо пиано, но собственикът с напевен глас успяваше да се разбере с клиентите на всякакви езици, стига да имаха с какво да платят. Били Санчес се настани заедно с единайсетте си куфара и девет кашона с подаръци в единствената свободна стая, триъгълна мансарда на деветия етаж, до която се стигаше с последен дъх по спираловидно стълбище, вонящо на варен карфиол. Стените бяха облепени с грозни тапети, а през единствения прозорец едва-едва се процеждаше мътната светлина от вътрешния двор. Имаше двойно легло, голям гардероб, стол, подвижно биде, леген и кана за миене и единственото възможно положение в стаята бе легнал в леглото. Всичко бе бедно, старо и жалко, но чисто и със здравословния дъх на дезинфекциращи препарати.

Остатъкът от живота не би стигнал на Били Санчес да проникне в загадките на този свят на скъперничеството. Никога не разбра тайната на осветлението на стълбището, което загасваше, преди да стигне стаята си, нито пък можа да открие как да го запали отново. Загуби половин предобед да установи, че на площадката на всеки етаж има малка тоалетна с казанче, и вече бе решил да я използва на тъмно, когато случайно откри, че лампата светва при пускането на резето от вътрешната страна, да не би някой да я забрави запалена. За банята в дъното на коридора, където се мъчеше да се къпе два пъти на ден както вкъщи, се плащаше допълнително в брой, а топлата вода беше под контрола на администрацията и свършваше на третата минута. Все пак Били Санчес прояви достатъчно трезв разсъдък и си даде сметка, че този ред, толкова различен от неговия начин на живот, е за предпочитане пред лошото януарско време на открито. Освен това се чувстваше толкова объркан и самотен, че не разбираше как е могъл някога да живее без закрилата на Нена Даконте.

В сряда сутринта се качи в стаята си, хвърли се по очи на леглото, без да сваля палтото си, не преставаше да мисли за прелестното създание, което продължаваше да се обезкървява в отсрещната сграда, много скоро потъна в дълбок сън и когато се събуди, часовникът показваше пет, но той не можа да определи дали е ден или нощ, нито кой ден от седмицата е, нито в кой град с прозорци, блъскани от вятъра и дъжда, се намира. Остана буден в леглото, все така с мисълта за Нена Даконте, докато видя, че всъщност се зазорява. Отиде да закуси в същото кафене от предния ден и там разбра, че е четвъртък. В болницата светеше, дъждът бе спрял и той се облегна на ствола на един кестен срещу главния вход, през който влизаха и излизаха лекари и медицински сестри в бели престилки, с надеждата, че ще види лекаря азиатец, приел Нена Даконте. Не го видя нито тогава, нито следобед, когато бе принуден да се откаже от чакането, защото започна да измръзва. В седем часа изпи още едно кафе с мляко и изяде две твърдо сварени яйца, които сам си взе от бара, въпреки че четирийсет и осем часа бе ял все това в същото заведение. Когато се върна в хотела да си легне, видя, че колата му е останала единствена до тротоара, всички останали бяха паркирани от другата страна, а под чистачките намери квитанция за глоба. Портиерът на хотел „Никол“ с усилие му обясни, че на нечетните дати от месеца е разрешено да се паркира откъм нечетните номера, а в останалите дни — на отсрещната страна. Такива хитри уловки бяха неразбираеми за един от най-чистокръвните Санчес де Авила, който само преди две години беше нахълтал в кварталното кино със служебния автомобил на кмета, разрушавайки всичко пред ужасените погледи на полицаите. Изпадна в още по-голямо недоумение, когато портиерът го посъветва да плати глобата, вместо да мести колата по това време, тъй като в полунощ трябва да я връща отново. Сутринта за пръв път мисълта му не беше заета само с Нена Даконте. Въртеше се в леглото, без да може да заспи, и си спомни за празните нощи в заведенията на общинския пазар в Картахена дел Карибе. Спомни си миризмата на пържена риба и кокосов ориз в кръчмите на кея, където акостираха кораби от Аруба. Спомни си родния дом със стени, покрити с теменуги, където сега бе едва седем часът вечерта на предишния ден, и си представи своя баща в копринена пижама да чете вестник на прохладната тераса.