Реймънд Фийст - Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

— Акайла? — попита Томас.

Старият елф кимна.

— Легендите го потвърждават. Ние, които сме били първите сред робите на валхеру, сме били способни да контактуваме с тях. От това може би се е породила практиката никога да не се изричат имената им на глас.

— Какво имаш предвид все пак? — попита Миранда Мартин.

Той сви рамене.

— Не съм сигурен, но ми се струва, че правим твърде много допускания и ако някое от тях се окаже погрешно, рискуваме всичко, като съставяме плановете си на основата на погрешни заключения. — Той се вгледа в Миранда. — Ти се върна от земята в другия край на света с артефакти, явно създадени от Древните, но ето, че Пъг и Калис твърдят, че те са „зацапани“, че не са това, което изглеждат.

Акайла отново кимна.

— Да, не са чисти. Знаем достатъчно за някогашните си господари, за да забележим, че тези предмети са докосвани от друга ръка.

— Но все пак ви пеят? — подхвърли Пъг.

— Да, те до голяма степен са на валхеру — вметна Агларана.

— Е, коя тогава е тази друга ръка? — попита Мартин.

— Третият играч — отвърна Пъг. И добави, като погледна Миранда. — Демонът… мисля, че това има предвид.

Мартин кимна.

— Да, така мисля. Ами ако пантатийците не са инструменти на Древните, а по-скоро са инструменти на тези демони?

— Това би обяснило някои нещица — каза Томас.

— Например? — попита Червено дърво и отпи от виното си.

— Ужасите например — каза Пъг.

— Какво имаш предвид? — попита Акайла.

— Те не биха могли да са съюзници на моите събратя — каза Томас. Използваше думата „събратя“ за валхеру, когато си мислеше, че го приемат като един от тях.

— А още по-малко техен инструмент — добави Акайла. — Цялата древна мъдрост, предавана от поколения при елдарите, сочи, че Ужасите са били съперници на валхеру в случаите, когато пътищата им са се пресичали.

— Все пак защо навремето не помислихме за тази странност? — попита Пъг.

— Защото бяхме малко заети — усмихна се Томас.

Челото на Пъг се набръчка.

— А Войната на разлома? — поклати закачливо глава Томас и се засмя.

Пъг също се усмихна.

— Разбирам какво искаш да кажеш, но това, което искам да кажа, е защо ти не помисли за това преди?

Този път бе ред на Томас да се смути.

— Не знам. Просто допуснах, че присъствието на Господаря на ужасите във Вечния град и на Властелина на ужасите в Сетанон са част от усилията на валхеру да ни отвлекат. Допусках, че пантатийците някак са се свързали с тези същества…

— Ти имаш спомени, известно познание и огромна сила, Томас, но ти липсва опит — прекъсна го Акайла. — Нямаш още и сто години, а носиш в себе си сили, които не се трупат за пет пъти по-дълъг срок. — Огледа всички. — Та ние сме само дечица, когато говорим за валхеру и за Властелините на ужасите. Само предполагаме, когато правим опит да ги разберем или да схванем техните цели.

— Съгласен съм, но все пак трябва да се опитваме, защото има неща, които просто не можем да допуснем да се стоварят върху нас — каза Пъг. — Трябва да разберем целта на онези, които се стремят да вземат Камъка на живота и да унищожат всички ни.

— Което отново ни връща към същото — каза Миранда. — Че знаем съвсем малко и че трябва да намерим Макрос Черния. А ти все още не си измислил откъде да почнем търсенето.

— Не знам — съкрушено каза Пъг.

— Може би трябва да престанете да търсите място и да започнете да търсите личност — каза Акайла.

— Тоест? — попита озадачено Пъг.

— Ти спомена за някакво чувство, че Макрос е близо. Може би е време да се съсредоточиш тъкмо върху това чувство, да потърсиш присъствието и да оставиш то да те отведе при него.

— Не знам как да го направя.

— Ти учи при мен за малко, Пъг, но има още много неща, на които трябва да те научим. Позволи ми да дам някои указания на теб и Миранда.

Пъг погледна приятелката си и тя кимна.

— Трябва ли да дойда и аз? — попита Томас.

Акайла погледна военния вожд на Елвандар и поклати глава.

— Сам ще разбереш кога трябва да тръгнеш, Томас.

После каза на свитата на кралицата:

— Ще трябва да се оттеглим на поляната за съзерцание. Татар, ще приема с благодарност помощта ти.

Старият съветник се поклони на кралицата и каза:

— С ваше позволение, господарке?

Тя кимна и четиримата заслизаха под клонестите беседки и жилища на елфския град и накрая стъпиха на земята, където ярко горяха вечерните огньове.

Отдалечиха се мълчаливо от сърцето на Елвандар и излязоха на тиха полянка. Тук Томас и Агларана бяха положили клетвите си; тук се извършваха само най-важните за елфите церемонии.