Чък Паланюк - Приспивна песен

Всичко това правя слепешката, докосвам гладката хартия, опипвам твърдите, разкривени предмети.

Подът под краката ми, дори тоалетната чиния леко вибрират от музиката на съседите.

Съветваме семействата, чието бебе е умряло, да си намерят хоби. Чудно колко бързо затръшваме вратите към миналото си. Колкото и жестока да е мъката ни, винаги можем да я преодолеем. Можем да се захванем с бродерия. Можем да рисуваме по електрически крушки.

Занасям предметите от кутията в кухнята. На светлината те блестят в синьо, сивкаво и бяло. Представляват парченца твърда пластмаса. Мънички късчета. Миниатюрни керемиди, щори и дъски. Дребни стъпала, колони и прозорци. Не може да се разбере дали са от къща или от болница. Има малки тухлени стенички и врати. Разпръснати върху кухненската маса, може да са части от училище или църква. Без да погледнеш картинката на кутията и без упътването миниатюрните водосточни тръби и капандури може да са от гара или от лудница. От фабрика или затвор.

Както и да ги сглобиш, никога не можеш да си сигурен, че си го направил правилно.

Малките части от конструктора, куполите и комините, потреперват при всяка пулсация на шума от долния етаж.

Тези музико-холици. Тези споко-фоби.

Никой не желае да признае, че сме пристрастени към шума. Това просто не е възможно. Никой не е пристрастен към музиката, телевизията или радиото. Ние просто се нуждаем от още шум, повече канали, по-голям екран, по-силен звук. Не можем без това, но да сме пристрастени? В никакъв случай.

Можем да спрем шума когато си поискаме.

Монтирам едно прозорче на една стена. Залепвам го с мъничка четчица като за лакиране на нокти. Прозорчето е с размерите на нокът. Лепилото мирише на лак за коса. На портокали и ацетон.

Шарките на тухлената стена са фини като ивиците на пръстов отпечатък.

Намирам мястото на още един прозорец и нанасям още лепило.

Шумът прониква през стените, предава се през масата на прозорчето и пръстите ми.

Тия разсеяно-холици. Тия съсредоточено-фоби.

Старият Джордж Оруел не е разбрал нищо.

Големият брат не ни гледа. Той пее и танцува. Вади бели зайци от цилиндри. Големият брат се старае да привлече вниманието ти във всеки момент, докато си буден. За да не можеш да се съсредоточиш. За да бъдат сетивата ти винаги притъпени.

Той се стреми да убие въображението ти. Докато закърнее като апендикса ти. Стреми се да отвлича вниманието ти.

Това постоянно разсейване е по-лошо от непрекъснатото наблюдение. Когато сетивата ти са притъпени, никой не се интересува какво можеш да си мислиш. Когато въображението на всички е атрофирало, никой не може да бъде заплаха за властта.

Разкопчавам едно копче на ризата си и напъхвам вратовръзката си под нея. Притискам брадичка във възела и залепвам по едно миниатюрно стъкло на всеки прозорец. С бръснарско ножче изрязвам пластмасови перденца, по-малки от пощенска марка — сини за горния етаж и жълти за долния. Оставям едни раздалечени, други залепвам събрани.

Има по-ужасни неща от това, да намериш жена си и детето си мъртви.

Можеш да станеш свидетел как светът ги погубва. Можеш да наблюдаваш как жена ти линее от скука. Как децата ти откриват всичко, от което си се старал да ги предпазиш. Наркотици, развод, равнодушие, болести. Всички хубави, стерилни книги, музика, телевизия. Всякакви начини за разсейване.

Искаш да изкрещиш на хората, чието бебе е умряло: „Хайде, давайте все така. Вината е изцяло ваша.“

Можеш да сториш на любимите си хора и по-лоши неща от това, да ги убиеш. Най-лесното е да гледаш как светът го прави. Просто виж вестниците.

Музиката и смехът размиват мислите ти. Шумът ги заглушава. Всички тези звуци те разсейват. Главата те боли от лепилото.

Вече никой не владее съзнанието си. Никой не може да се съсредоточи. Не можеш да мислиш. Винаги някакъв шум дълбае като червей главата ти. Певците крещят. Покойници се кискат. Актьори плачат. Всички тези малки дози емоции.

Някой винаги замърсява въздуха с настроението си.

Уредбите на колите натрапват скръбта, радостта или гнева им на всички наоколо.

Холандска колониална къща — залепих петдесет и шест прозореца надолу с главата и се наложи да я хвърля. Един замък от епохата на Тюдорите с дванайсет спални — залепих улуците на обратната страна на покрива и разтопих всичко, докато се опитвах да го оправя с органичен разтворител.

Нищо ново.

Някои специалисти по древногръцка култура твърдят, че тогава хората не гледали на мислите си като на нещо, което им принадлежи. Когато им хрумнело нещо, древните гърци смятали, че някой бог или богиня им дава заповед. Аполон им нареждал да са храбри. Атина им заповядвала да се влюбят.