Чък Паланюк - Приспивна песен

Все пак човек не може да вярва на всичко, което пише по вестниците.

Летящата Мадона не е чудо.

Тя е магия.

Тези като нея не са светици. Те са вещици.

Двамата със Сержанта не сме дошли да търсим изцеление. Ние сме ловци на вещици.

Е, този разказ не е за това, което се случва тук и сега. Не е за мен, Сержанта и Летящата Мадона. Това е разказ за Хелън Хувър Бойл. За първата ни среща. За това, как се стигна дотук.

Задават ти само един въпрос. Точно преди да се дипломираш във факултета по журналистика, те карат да си представиш, че си репортер. Представи си, че работиш за някой от големите ежедневници и на Бъдни вечер главният редактор те изпраща да отразяваш смъртен случай.

Полицията и „Бърза помощ“ са там. Съседите, по халати и пантофи, се тълпят в коридора на мизерна жилищна кооперация. В апартамента млада двойка хлипа до коледната елха. Бебето им се е оплело в гирляндите и се е задушило. Научаваш каквото ти трябва — името и възрастта на детето и всичко останало — връщаш се в редакцията около полунощ и пишеш статия.

Даваш я на редактора и той я отхвърля, защото не си споменал цвета на гирляндите. Дали са червени, или зелени? Не си могъл да видиш и не си се сетил да попиташ.

Понеже отчаяно искаш статията ти да излезе на първа страница, имаш две възможности:

а) Да телефонираш на родителите и да ги попиташ за цвета на гирляндите.

б) Да откажеш и да изгубиш работата си.

Това е четвъртата власт. Журналистиката. И там, където съм учил, на последния изпит — по журналистическа етика — задават само този въпрос — а) или б)? Аз отговорих, че ще се обадя на хората от „Бърза помощ“. Те катротекират тези предмети. Би трябвало да приберат гирляндите и да ги фотографират като веществено доказателство. За нищо на света не бих телефонирал на родителите след полунощ на Бъдни вечер.

Писаха ми „Среден“.

От този курс не станах по-етичен, научих се да казвам на хората онова, което искат да чуят. Научих се да записвам абсолютно всичко. А също, че редакторите могат да бъдат абсолютни задници.

До ден-днешен се питам за какво всъщност е бил този изпит. Вече съм репортер в голям ежедневник и не се налага да си представям нищо.

Първото ми мъртво бебе беше в една понеделнишка сутрин през септември. Нямаше гирлянди. Около фургона в покрайнините не се тълпяха съседи. Един санитар седеше с родителите в кухничката и им задаваше стандартните въпроси. Вторият ме заведе в детската стая и ми показа онова, което обикновено намират в бебешките креватчета.

Сред стандартните въпроси, които санитарите задават, преобладават: Кой откри детето мъртво? Кога го открихте? Местено ли е? Кога за последен път е видяно живо? Бебето кърмено ли е, или хранено с бутилка? Въпросите изглеждат случайни, но лекарите ги използват за създаване на статистика, като се надяват някой ден да открият някаква зависимост.

Детската стаичка беше с жълти стени и сини завеси на цветенца. До креватчето имаше бял скрин с чекмеджета и бял люлеещ се стол. На тавана висяха жълти пластмасови пеперуди. На скрина имаше книжка, отворена на страница 27. Подът бе постлан със синя черга. На едната стена висеше бродерия в рамка. Имаше надпис: „Дете, родено в четвъртък, дълъг път ще извърви“. В стаята миришеше на бебешка пудра.

Да, може да не станах по-етичен, но се научих да обръщам внимание на детайлите. Никоя подробност не е толкова нищожна, че да не заслужава да я забележиш.

Отворената книга се казваше „Приспивни стихчета и песнички от цял свят“ и беше взета от градската библиотека.

Редакторът ми смяташе да публикуваме поредица от пет статии за синдрома на внезапната бебешка смърт. Седем хиляди кърмачета годишно умират без видима причина. Две на хиляда просто заспиват и никога не се събуждат. Редакторът ми, Дънкан, го наричаше „люлчина смърт“.

Ето някои подробности за Дънкан: лицето му е осеяно с белези от акне, косата му е кафява при корените веднъж на две седмици, когато я боядисва, а паролата за компютъра му е „парола“.

При внезапната бебешка смърт няма никаква зависимост. Повечето пеленачета умират между полунощ и разсъмване. Това може да стане, докато спят край родителите си. В кола или в количка. Може да стане и в ръцете на майката.

Толкова много хора имат бебета, изтъкна редакторът. Щяха да излязат статии, които родителите ще се боят да прочетат и същевременно ще се страхуват да пропуснат. Всъщност нямаше никаква нова информация. Идеята беше просто да опишем пет семейства, чиито бебета са починали. Да покажем как се справят. Как животът продължава. Тук-там щяхме да вмъкнем общоизвестни факти за люлчината смърт. Щяхме да покажем какъв неизчерпаем извор на сили и състрадание намира всеки от тези хора. Нещо в този дух. Понеже статиите не са свързани с определено събитие, ние ги наричаме „студени новини“. Публикуваме ги в раздела за „Любопитни факти и наука“.