Чък Паланюк - Приспивна песен

— Бил Бъроус на втора линия — извиква Мона от приемната.

— Прието? — изпращява радиочестотният скенер. Нашата героиня натиска едно копче на телефона:

— Бил!

Обръща се към Мона и размърдва беззвучно устни: „Кафе“ После кимва към прозореца и добавя: „Тръгвай“.

— Прието? — изпращява скенерът.

Това беше Хелън Хувър Бойл. Нашата героиня. Вече покойница, но не мъртва. Така протичаше един обичаен ден от живота й. Такъв беше животът й, преди да се появя аз. Това може би е любовна история, а може би не. Сам не мога да определя.

Това е разказ за Хелън Хувър Бойл. За духа, който ме преследва. За това, как една песничка може да завладее ума ти. За живота, какъвто си мислим, че трябва да бъде. За всичко, което отклонява вниманието ни. За това, как миналото следва всяка наша стъпка в бъдещето.

Това е… просто Хелън Хувър Бойл.

Всеки от нас има дух, който го преследва, и всеки е дух, който преследва някого.

През този последен ден от нормалния си живот нашата героиня казва по телефона:

— Бил Бъроус? Извикайте Емили, защото току-що ви намерих идеален нов дом.

Написва думата „кон“ в кръстословицата, след което добавя:

— Собствениците бързат да продават.

Проблемът при всяка история е в това, че винаги се разказва след събитията.

Дори преките спортни репортажи по радиото, дори мигновеното обявяване на головете, дори те се предават с няколко минути закъснение. Даже предаванията на живо по телевизията са забавени с няколко секунди.

Дори звукът и светлината имат някакво забавяне.

Друг проблем е разказвачът. Неговото „кой, какво, къде, кога и защо“. Пристрастията му. Представянето на фактите. Онзи, когото журналистите наричат „вратаря“. Представянето е всичко.

Историята, която стои зад историята.

Аз разказвам това от безброй случайни кафенета. Пиша тази книга, глава след глава, от безброй случайни градчета или затънтени крайпътни станции.

Общото между тези места са чудесата. За тях човек може да прочете в долнопробните жълти вестници. Изцеления и видения, чудеса — за тях не можеш да прочетеш в сериозната преса.

Сега съм по следите на Летящата Мадона от Уелбърн, Ню Мексико. Миналата седмица тя прелетяла по главната улица, дългите й червени и черни плитки се развявали зад нея, краката й били боси и кални, носела индианска памучна поличка с два оттенъка на кафяво и дънков корсаж. Всичко е описано в тазседмичния брой на „Световни чудеса“ който може да се намери до касата на всеки американски супермаркет.

Ето ме сега, закъснял с една седмица. Винаги изоставам с една крачка. Винаги след събитието.

Ноктите на Летящата Мадона били розови с бяло на върховете, френски маникюр, както го определят някои очевидци. Летящата Дева носела спрей против насекоми „Бъгоф“, с който изписала в синьото небе:

И хвърлила спрея. Сега бутилката е на път за Ватикана. Там ще я изследват. В Америка вече можеш да си купиш пощенски картички, отразяващи събитието. Дори видеокасети.

След събитието можеш да си купиш почти всичко. Запечатано. Мъртво. Преработено.

На сувенирните видеокасети Летящата Мадона размахва бутилка инсектициден спрей. Носи се над улицата и маха на тълпата. Под мишницата й се виждат буйни кафяви косми. Миг преди да започне да пише по небето, вятърът повдига поличката й и се вижда, че Летящата Мадона не носи бельо. Между краката е обръсната.

Ето откъде пиша днес. Седя в едно крайпътно кафене и разпитвам очевидци от Уелбърн, Ню Мексико. При мен е Сержанта, обрулен стар полицай, ирландец. На масата между нас е местният вестник, отворен на голяма обява със заглавие:

Самата обява гласи:

„Ако от новите ви тапицирани мебели изпълзят отровни паяци, можете да съдите виновниците.“

Отдолу има телефон за връзка, но каква, полза?

Сержанта има отпусната кожа: ако го ощипеш, след като го пуснеш, тя ще остане набръчкана. Ще се наложи да се погледне в огледало и да я заглади, за да възвърне нормалния си вид.

Към града все още се стичат хора. Набожните коленичат и се молят за ново явяване. Сержанта събира големите си лапи и се преструва, че се моли. Скришом наблюдава у лицата, кобурът му е разкопчан, а пистолетът — зареден и готов за стрелба.

След като завършила надписа в небето, Летящата Мадона изпратила въздушни целувки на хората. Вдигнала два пръста, призовавайки за мир. Понесла се над дърветата, събрала полата си с една ръка, тръснала червените си и черни плитки, помахала за последно и „Амин“. Изчезнала зад планината, отвъд хоризонта. Край.