Роберт Хюлик - Привидението от храма

Сега спря да стърже блокчето и даде знак на мъжа си, че е готова. Съдията потопи четчицата, отметна десния ръкав от китката си и с едно-едничко умело движение изписа йероглифа „дълголетие“ с височина около четири стъпки. Застанал на моста, сержант Хун учтиво изчака съдията да приключи и после при стъпи в беседката.

— Забележителен калиграфски стил, господарю! — възкликна той.

— Държах благопожеланието да бъде изписано лично от ръката на господаря, Хун — поясни първата съпруга със сияеща усмивка. — Довечера ще окачим този надпис на стената в гостната.

Към езерцето притичаха също втората и третата съпруга, за да се възхитят на написаното. Те възторжено пляскаха с ръце.

— Е — усмихна се доволно съдията Ди, — нямаше как да не излезе красиво, щом първата ми съпруга сама приготви туша, а вие двете — червената хартия и четчицата! А сега трябва да вървя, защото се налага да направим оглед на изоставения храм. Снощи там се сбили двама скитници. Ако остане време, ще намина и при игуменката в нейния скит, за да и съобщя, че възнамерявам да поставя денонощна стража около хълма.

— Наистина, моля ви да го сторите — каза развълнувано втората съпруга. — Майката игуменка е тъй самотна там, само с една прислужничка до себе си.

— Опитайте се да я убедите да се премести в града — добави първата съпруга. — Тук има два-три параклиса, в които може да се настани в уединение. Това ще и спести дългия път до нас в дните, когато идва да ни учи да подреждаме цветя.

— Ще направя всичко възможно — обеща съдията. Съпругите му много харесваха игуменката, една от малкото им приятни компаньонки в Ланфан. — Може би ще закъснея — предупреди той след миг, — но вие, тъй или иначе, целия следобед ще приемате съпруги те на видните граждани, които ще дойдат, за да поднесат поздравления. Все пак ще се опитам да се върна колкото може по-рано. Трите жени го изпратиха до входа на градината.

Съдията Ди предприема търсене в изоставения храм; двамата със сержант Хун срещат една сопната любителка на гъските

В предния двор вече ги очакваше големият официален паланкин, заобиколен от осем яки носачи. Там беше и началникът на стражата с десетина конници. Съдията влезе в паланкина, по следван от сержант Хун. Докато ги носеха към Източната врата, старецът попита:

— Защо убиецът си е направил толкова труд да отсече главите на жертвите, господарю? Пък и да размени после телата?

— Очевидният отговор, Хун, е че убиецът — или убийците — не е имал нищо против да се разбере самоличността на убития Сенсан, но по някаква загадъчна причина не е желаел тялото му да бъде открито. Същевременно е искал да скрие, че е извършено второ убийство, както и да забули самоличността на втората жертва. Биха могли обаче да съществуват и други, не толкова очебийни обяснения. Както и да е, засега да не си блъскаме главите с това. Първата ни грижа е да открием трупа на Сенсан и главата на втората жертва. Вероятно са заровени някъде в храма или около него.

Когато кортежът излезе от Източната врата, неколцина безделници, шляещи се край малките магазин чета и сергии по пътя, тръгнаха отзад, любопитни да узнаят какво става, но началникът на стражата вдигна заплашително камшик и им изръмжа да се връщат. Малко след вратата една декоративна каменна арка в подножието на гористия склон указваше началото на стълбище. Началникът и стражниците слязоха от конете. Докато носачите полагаха паланкина на земята, съдията Ди каза тихо на своя помощник:

— И внимавай, Хун, другите не бива да узнаят какво точно търсим. Ще им кажа, че е някакъв сандък или нещо подобно — той слезе и отправи колеблив поглед към стръмните стъпала: — Доста мъчително изкачва не за такава жега, нали, началник!

— Около двеста стъпала са, ваше превъзходителство. Но оттук е най-бързо. По задния склон се вие пътека, не толкова стръмна, която започва долу от шосето, съвсем близо до Северната врата. Оттам обаче е най-малко един час път. Само ловци и събирачи на дърва я използват. Скитниците, които нощуват в храма, обикновено се качват оттук.

— Добре тогава — съдията събра полите на робата си и пое нагоре по широкото, доста пострадало от времето каменно стълбище.

В средата на пътя нареди да спрат и да отдъхнат за малко, тъй като забеляза, че старият му помощник съвсем се е запъхтял. Когато излязоха най-горе, пред погледа им се ширна буренясала поляна, обградена с високи дървета. В отсрещния й край се издигаха три те свода на храмовата порта от сив скален камък, от двете й страни започваше висок зид, непристъпен на вид. Върху централния свод изпъкваха три йероглифа от многоцветна мозайка: Храм „Пурпурни облаци“.