Роберт Хюлик: Мотив с върба

— Не се страхувай, мила! — с приветлив нежен глас каза той. — С мен си в безопасност.

Момичето се разплака. Мъжът придърпа краищата на разтворилия се, закърпен на места жакет от зелен брокат и оправи дългата й плисирана пола от избеляла черна коприна. После докосна плоската червена кутия от свинска кожа, която притискаше към гърдите си, и добави:

— Успокой се, аз съм лекар!

Момичето избърса лицето си и за пръв път вдигна очи към мъжа. Изглеждаше порядъчен и възпитан господин с благородна осанка въпреки тесните, леко приведени рамене.

— Съжалявам, ваша милост. Мислех, че поне тук, до двореца, ще бъда в безопасност. Тази нощ вече ме изплашиха толкова… Тъкмо се бях посъвзела и запях една песничка, когато тези ужасни събирачи на трупове…

— Бъди по-внимателна — меко каза мъжът. — На лявата ти гръд има лоша синина.

Момичето бързо прикри гърдите си.

— Това е нищо… — заекна тя. — Трябва да се намаже, аз ще се погрижа за теб, мила. Ти си много млада, на шестнайсет години си, нали?

Момичето кимна.

— Много ви благодаря, господине, но по-добре да си вървя.

Той направи крачка напред и сложи ръка на рамото й. После се приближи още повече и каза:

— Я виж, че ти си била хубавица! — тя се дръпна назад, но той я стисна за рамото. — Не, не, ще дойдеш с мен, скъпа! Повярвай на доктор Лю, той добре ще се погрижи за теб. Живея съвсем наблизо и може и да си изкараш някой сребърник…

Тя го отблъсна.

— Оставете ме на мира! Аз не съм уличница, аз съм…

— Недей да се правиш на толкова благоразумна, миличка — остро я прекъсна мъжът.

Тя се помъчи да се отскубне. Жакетът й отново се разтвори.

— Оставете ме! — извика тя.

Той хвана здраво яката й с една ръка, а с другата похотливо стисна гръдта й. Момичето извика от болка. По калдъръма прокънтяха стъпки на железни ботуши. Никой извика:

— Какво става тук?

Лекарят побърза да пусне девойката. Тя огледа появилия се великан със заострен шлем, притисна китарата още по-плътно към гърдите си, прибра дългата си пола и бързо изчезна в уличката. През съдраната й пола Цяо Тай зърна голо бедро.

— Не може човек да изпълнява лекарските си задължения! — троснато заяви слабият мъж. — Смятах, че тези долни същества от помийните ями нямат право свободно да се разхождат по улиците!

Цяо Тай погледна през рамо към двамата пазачи от вратата на двореца, които го бяха придружили, и им нареди да се върнат. Измери неодобрително с очи лекаря, дланта му легна върху дръжката на меча.

— Името ви моля? — вежливо попита той.

— Аз съм доктор Лю, живея в източната част на този квартал. Би трябвало да се оплача от тази жена, че се опита да ми се натрапи, но много бързам и…

— Доктор Лю ли казахте? Чудесно! Върховният съдия желае да поговори с вас.

— Голяма чест е за мен, полковник. Може би утре рано сутринта…

— Не, още сега! Той е в кабинета си, докторе.

— Отивах при пациент, ваша милост. Много е вероятно да се е заразил, а е влиятелна личност… Той…

— Ще си измрат като плъхове, все едно влиятелни или не. Следвайте ме!

Цяо Тай се изкачваше по мраморните стъпала към терасата на четвъртия етаж. Пристъпваше бавно, беше на крак от ранни зори. Доктор Лю го следваше. Завариха съдията Ди прав, сведен над голяма карта. До него със свитък листа в ръка чакаше Тао Ган. Докторът коленичи на най-горното стъпало.

— Беше някакво момиче, улична певица, господарю — докладва Цяо Тай. — Този мъж твърди, че му се натрапвала. Това е доктор Лю, с когото желаехте да говорите.

Съдията бегло погледна коленичилия мъж.

— Къде е жената?

— Избяга, господарю.

— Добре — каза съдията, отпусна се в креслото и се обърна към доктора: — Станете!

Лю побърза да се изправи и пристъпи на терасата. Пъхнал почтително ръце в дългите си брокатени ръкави, направи дълбок поклон пред масата, зад която седеше магистратът. Съдията Ди го наблюдаваше мълчаливо и поглаждаше бакенбардите си.

— Какво точно се случи преди малко на улицата, докторе? — най-сетне попита той.

— Бях тръгнал при пациент, ваше превъзходителство, ето — нося и кутията с лекарствата и рецептите — Лю извади плоската червена кутия и я показа на съдията. — Когато стигнах до ъгъла, видях една жена, обградена от двама мъже в черно, събирачи на трупове. Прогоних натрапниците и жената реши да се възползва от случая. Беше уличница и уж ми благодари, а всъщност ми се предлагаше. Казах и да ме остави на мира, а тя се вкопчи в ръката ми и не искаше да ме пусне. Принудих се да я отблъсна и тя се разкрещя. Искаше да направи скандал, за да изкопчи пари, естествено. За щастие тъкмо тогава се появи вашият полковник и тя избяга.