Роберт Хюлик - Мотив с върба

— Странно нещо е така нареченият стар свят. За тези хора всеки, който не принадлежи към рода им, е чужд — предполагам, дори и нашият император. Чувам, че помежду си те още се обръщали със старинни благороднически титли, употребявали някакъв свой собствен език.

— Те преднамерено отказват да приемат настоящето — обясни Тао Ган. — Държат се здраво един за друг и никога не заемат никакъв държавен пост. Нямат голямо потомство, но за съжаление плътското смешение между господари и прислуга е твърде разпространено — остатък от стария, непорядъчен начин на живот. Посред огромната, гъмжаща от живот столица обитават някакъв свой малък отделен свят. Съвсем различен!

— Търговецът Мей беше изключение — замислено каза Ди. — Той се отнасяше много сериозно към гражданските си задължения, а с Йи и Ху изобщо не съм се срещал…

Цяо Тай, който до този момент бе слушал мълчаливо, се намеси:

— Хората от долната част на града приемат смъртта на Мей като лошо предзнаменование, господарю. Твърдо са убедени, че съдбите на старите родове са свързани по някакъв загадъчен начин с участта на този град, който са управлявали. От уста на уста се предава една песничка, предсказваща според някои, че и трите семейства ще се затрият. Хората от улицата раздуват предсказанието до трагедия — това щяло да означава край на града. Чисти глупости, разбира се!

— Уличните песни са странно нещо — забеляза съди ята. — Никой не знае как и къде се създават, а току избликнат и плъзнат като пожар. Каква точно е тази песен, Цяо Тай?

— Ами съвсем простичка, от пет стиха, господарю:

Едно, две, три

Ху, Мей, Йи.

Единият остана без легло, вторият остана без око, третият глава си няма.

— И понеже Мей умря с разбит череп, чиновниците от канцеларията са убедени, че последният стих се отнася за него.

— Във времена като сегашните — угрижен рече Ди — хората вярват на всевъзможни слухове. Какво докладват стражниците за положението в града?

— Можеше да бъде и по-зле, господарю — отвърна Цяо Тай. — Не е имало грабежи от хранителните складове, по-сериозни кражби или насилие. С Ма Жун сме готови да посрещнем сериозни размирици. Условията са идеални за престъпниците, защото доста хора трябват, за да следят за изгарянето на труповете на общата клада, и се наложи да съкратя състава на нощните патрули. А повечето богати семейства толкова бързат да напуснат града, че не вземат всички необходими предпазни мерки, за да се опази собствеността, която оставят.

Тао Ган сви устни и добави:

— А и оставащите са съкратили прислугата си до основния персонал. Рай за крадците, това представлява сега градът. Но за щастие още нито един крадец не се е възползвал.

— Да не се заблуждаваме от настоящото затишие — мрачно изрече съдията. — Засега хората са сащисани от страх, но всеки миг може да избие безумна паника. И тогава насилието и кръвопролитията ще залеят града.

— Двамата с брат Ма въведохме добра система за подаване на сигнал за тревога, господарю — побърза да вметне Цяо Тай. — Стражниците са заели стратегически позиции и в стария, и в новия град. Постовете не са много, но офицерите са опитни, добре подготвени. Ще можем, надявам се, да пресечем в зародиш всяка безредица. И тъй като военният закон разрешава правосъдие по бързата процедура, ние…

Съдията Ди вдигна ръка.

— Чуйте! — възкликна той. — Нима все още има улични певци?

От улицата долу долиташе нежен и омайващ момински глас с акомпанимент на струнен инструмент. Думите едва се долавяха:

Моля те, не ме гълчи,

скъпа госпожо Луна,

че толкоз скоро закрих

прозореца си за твоите

нежни лъчи.

Но най-сладката тъга

никога…

Гласът замлъкна и веднага след това се чу остър, ужасен писък. Съдията Ди направи знак на Цяо Тай и той бързо се завтече по стълбището.

Момичето, притиснало китарата към голата си гръд, отново изпищя. Черната качулка на първия мъж се отметна назад и разкри червено подпухнало лице, изпъстрено с големи сини петна. Той вдигна ръчищата си, черните му ръкави се развяха и мъжът се надвеси над момичето. Девойката отчаяно се оглеждаше в тясната, едва осветена уличка. Изведнъж вторият закачулен дръпна другаря си за ръкава. Иззад ъгъла се бе подал слаб мъж, облечен в скъпа дреха от син брокат. Двете черни сенки се стопиха в мрака на съседната уличка. Момичето се хвърли към мъжа в синята дреха.

— Те са болни! Лицата им бяха страшни!

Мъжът я потупа успокоително с дългата си тясна длан. Върху бледото му лице играеше усмивка на човек, който се забавлява. Мустаците му бяха катранено черни, брадичката — къса и заострена. На главата си носеше квадратна шапка от черна коприна.