Франк Хърбърт - Месията на Дюна

— Любими? — въпросително изрече Чани.

Той положи длан върху устните й.

Ще се откажа от себе си, помисли той. Ще се изтръгна, докато още имам сили, ще отлетя натам, където и птица не може да прехвръкне. Ала знаеше, че подобна мисъл е безплодна. Джихадът щеше да следва сянката му.

Питаше се какво да отговори. Какво да обясни, когато хората го обвиняваха в жестокост и безумие? Кой би разбрал?

Исках само да се озърна назад и да кажа: „Ето! Нищо в този живот не ме задържа. Вижте! Изчезвам! Ни примка, ни мрежа, изплетена от човешки ръце, ще има власт да ме хване отново. Отричам се от моята религия! Този славен миг е мой! Свободен съм!“

Колко кухи слова!

— Оттатък защитната стена вчера са видели голям червей — обади се Чани. — Казват, че бил дълъг над сто метра. Напоследък такива великани рядко идват насам, Сигурно водата ги пропъжда. Разправят, че този бил дошъл да позове Муад’диб в пустинята, където е неговият дом. — Тя щипна Пол по гърдите. — Не ми се смей!

— Не се смея.

Изненадан и удивен от упоритите легенди на свободните, Пол усети леко бодване в сърцето и нещо сякаш се стовари върху нишката на живота му — адаб ¤, властта на паметта. Спомни си своята детска спалня на Каладън… мрачна нощ сред каменните стени… видение! Един от първите му пророчески мигове. Усети как съзнанието му се гмурна във видението, зърна през мъгливия облак на спомена (видение вътре във видението) дълга върволица свободни с прашни наметки. Вървяха покрай пукнатина във високата скала. Носеха нещо дълго, омотано с платно.

И чу собствения си глас да изрича във видението: „Да, чудесно е… но най-чудесното беше ти…“

Адабът разхлаби хватката си.

— Толкова си тих — прошепна Чани. — Какво има?

Пол потрепера и седна с извърнато настрани лице.

— Сърдиш се, че ходих до покрайнините на пустинята — каза Чани.

Той безмълвно поклати глава.

— Отидох само защото искам да родя дете — добави тя.

Пол нямаше сили да говори. Усещаше как го изгаря неудържимата мощ на онова ранно видение. Страшната цел! В онзи миг животът му беше като вейка, разлюляна от излитаща птица… и птицата бе неговият шанс . Свободният избор.

Поддадох се на пророческото изкушение, помисли той.

Долавяше, че приемането на това изкушение може би ще означава да се свърже завинаги с една-единствена линия на живота. Значи ли то, запита се, че пророкът не предсказва бъдещето? Значи ли, че пророкът твори бъдещето? Дали не бе заплел живота си в някаква мрежа от потайни нишки, дали не се бе омотал в примката на онова отколешно събуждане като жертва на бъдещето-паяк, което и сега пристъпваше към него със страховито зейнали челюсти?

В мислите му неволно изплува една бене-гесеритска аксиома: Да прибегнеш към груба сила, значи да станеш безкрайно уязвим за по-могъщите сили.

— Знам, че се сърдиш — каза Чани и го погали по ръката. — Вярно е, че племената възродиха древните ритуали и кървавите жертвоприношения, но аз не участвах в тях.

Потръпвайки, той пое дълбоко дъх. Пороят на видението се разсея, превърна се в тих бездънен вир, където недостъпни за него течения се носеха нанякъде с властна мощ.

— Моля те — жално прошепна Чани, — Искам дете, наше дете. Толкова ли е ужасно това?

Пол погали ръката й върху своята и се отдръпна. Стана от леглото, изгаси светоглобусите, пристъпи към балконската врата и дръпна завесите. Откритата пустиня можеше да достигне дотук единствено с миризмите си. Отсреща в нощното небе се извисяваше гладка отвесна стена. Лунните лъчи падаха косо над закътаната градина, където стояха като на стража дървета с влажни широки листа. Малкото зарибено езерце отразяваше короните и проблясващите през тях звезди, в сенките меко сияеха островчета от бели цветя. За миг той видя градината през погледа на свободен — чужда, заплашителна, опасна заради прахосничеството на влага.

Помисли си за водотърговците, чиито прастари обичаи бе нарушил чрез щедрите си дарове. Те го ненавиждаха. Той бе погребал миналото. Дори онези, които с риск за живота си печелеха по няколко сола, за да купят безценната вода — и те го мразеха, задето бе променил древните обичаи. Колкото повече се изменяше планетният пейзаж според повелената от Муад’диб екологична схема, толкова по-силна ставаше човешката съпротива. Питаше се не е ли самонадеяно да мисли, че ще съумее да победи цяла планета — всичко да расте където и както е заповядал? Дори да успееше, какво щеше да прави със заобикалящата я вселена? Боеше ли се тя от подобно насилие?