Франк Хърбърт - Месията на Дюна

— Мисля, че ако Ирулан зачене от тебе, това ще я направи уязвима и ще обърка противника.

От допира на дланите върху прасците му той безпогрешно долови колко много й струват тези думи. На гърлото му заседна буца. Тихо каза:

— Чани, любима, заклех се никога да не я допускам в постелята си. Едно дете би й донесло прекалено много власт. Нима искаш тя да отнеме мястото ти?

— Аз нямам място.

— Не е така, Сихая, моя пустинна пролет. Какви са тия внезапни грижи за Ирулан?

— Грижите са за теб, не за нея! Ако носи в утробата си атреидско дете, нейните приятели ще се усъмнят във верността й. Колкото по-малко й вярват враговете, толкова по-безполезна ще е за тях.

— Нейното дете може да означава гибел за теб — каза Пол. — Знаеш, че тук гъмжи от заговори.

С широк размах на ръката той сякаш обгърна целия Заслон.

— Трябва да имаш наследник! — пошушна тя.

— Ах — изпъшка Пол.

Значи това било: Чани не му бе родила дете. Следователно някоя друга трябваше да го стори. Защо не Ирулан? Така вървяха разсъжденията на Чани. Детето трябваше да се зачене в любовен акт, защото цялата империя споделяше категоричното табу спрямо изкуствените методи. Типично в духа на свободните, Чани бе стигнала до твърдо решение.

В светлината на този нов факт Пол огледа лицето й. Понякога му се струваше, че го познава по-добре от собственото си лице. Беше го виждал пламнало от страст, отпуснато в сладкия покой на съня, забулено от страх, гняв или скръб.

Затвори очи и Чани отново изплува в паметта му като девойка — сгряна от пролетни лъчи, запяла, разбудена от сън край него — тъй съвършена, че самото видение изгаряше сърцето му. В спомена му тя се усмихна… изпървом свенливо, сетне се напрегна, сякаш искаше да избяга от видението.

Устата на Пол пресъхна. За миг ноздрите му доловиха дъха на пушек от опустошеното бъдеще, а гласът на някакво друго видение повеляваше: Отстрани се… отстрани се… отстрани се. Колко отдавна подслушваше вечността с пророческата си дарба, колко отдавна дочуваше откъслечни слова на езици, долетели от камъните и чуждата плът. Още от деня на първата си среща със страшната орис той непрестанно надничаше в бъдещето си с надеждата да открие покой.

Разбира се, имаше изход. Знаеше го отлично, без да достига до същината му — все тая строга, повтаряна като от папагал заръка: отстрани се, отстрани се, отстрани се…

Пол отвори очи и видя решителността в лицето на Чани. Тя бе престанала да масажира краката му и седеше неподвижно — типична представителка на своето племе. Лицето й оставаше все тъй познато под синята лента незони ¤, която често носеше около косата си, когато оставаха насаме в покоите. Но сега маската на решението покриваше това лице като древен и чужд за Пол начин на мислене. От хиляди години жените на свободните споделяха мъжете си с други жени — не винаги охотно, ала поне избягвайки унищожителната сила на случилото се. Сега този загадъчен племенен обичай бе променил и Чани.

— Ти ще ми подариш единствения наследник, когото желая — каза той.

— Това ли видя? — запита тя, подчертавайки с интонацията, че говори за ясновидството му.

Както много пъти досега. Пол се запита как би могъл да обясни крехкостта на пророческата дарба, безбройните линии на времето, които виденията размахваха пред него и преплитаха в тръпнеща тъкан. С въздишка си припомни как загребва шепа вода от реката, как влагата трепти, процежда се между пръстите му. Споменът накваси лицето му в нея. Но как да усети той самият капките на бъдните времена, ставащи все по-неясни под натиска на толкова много оракули?

— Значи не си го видял — каза Чани.

И Пол се запита — какво друго освен скръб можеше да им разкрие това бъдеще от видения, достъпно вече само с цената на изтощителни до смърт усилия? Усещаше, че е попаднал в негостоприемна междинна зона, в опустошена област, където чувствата му се полюшваха и отлитаха, понесени от вятъра на неудържимо безпокойство.

Чани зави краката му и твърдо изрече:

— Наследникът на рода Атреидес не е дреболия, та да го оставиш на случая или само на една жена.

Пол помисли, че майка му би го казала по същия начин. Запита се дали лейди Джесика не поддържа тайни отношения с Чани. Майка му мислеше за всяко нещо в зависимост от връзката му с рода Атреидес. Този светоглед, възпитан и затвърден у нея от Бене Гесерит, навярно запазваше силата си дори сега, когато тя обръщаше своята мощ против Сестринството.