Франк Хърбърт - Месията на Дюна

— Нека тогава всичко падне на твоята глава — каза Ирулан, рязко се завъртя и изтича навън.

Пол откъсна мисълта си от спомена за срещата и я насочи към седналата срещу него Чан и. Разбираше двойнствените си чувства към Ирулан, разбираше и Чани с нейното решение на свободна. При други обстоятелства двете биха могли да се сприятелят.

— Какво реши? — запита Чани.

— Никакво дете — каза той.

С палеца и показалеца на дясната си ръка Чани направи племенния знак на кристалния нож¤.

— И дотам може да стигнем — кимна Пол.

— Не мислиш ли, че едно дете ще оправи донякъде нещата с Ирулан? — попита тя.

— Само глупак би вярвал в това.

— Аз не съм глупачка, любими.

Обзе го гняв.

— Никога не съм казвал, че си глупачка! Но сега не обсъждаме блудкав любовен роман. Онази там е истинска принцеса. Отгледана е сред най-гадните интриги на Имперския двор. Заговорите й се удават също тъй лесно, както и писането на разни глупави историйки!

— Не са глупави, мили.

— Сигурно — той овладя гнева си и хвана ръката на Чани. — Извинявай. Но тази жена е заплела безброй заговори… и заговори в заговорите. Поддадеш ли се на една от амбициите й, изтласкваш напред следващата.

— Нали все това ти повтарям — меко изрече Чани.

— Да, разбира се — той я погледна. — Тогава какво всъщност се мъчиш да ми кажеш?

Тя се отпусна до него и облегна глава на рамото му.

— Най-после са стигнали до решение как да се борят с теб. Около Ирулан направо вони на тайни намерения.

Пол я погали по косата.

Чани бе изплюла камъчето.

Облъхна го чувството за някаква страховита цел. В душата му сякаш бушуваше кориолисова буря ¤. Вихърът свистеше из устоите на самата му същност. Тялото му знаеше нещо, което никога не достигаше до съзнанието.

— Чани, любима — прошепна той, — разбираш ли колко мъки ми струва борбата да сложа край на джихада… да се изтръгна от проклетата божествена роля, която ми натрапва квизаратът?

Тя потрепера.

— Стига само да повелиш.

— О, не. Дори да умра сега, името ми ще продължи да ги води. Като си помисля само, че фамилията Атреидес е свързана с тая религиозна касапница…

— Но ти си император! Имаш…

— Аз съм чучело. Щом бъде приета, божествената същност става единственото, което самозваният бог не може вече да контролира. — Разтърси го горестен смях. Усещаше как бъдещето наднича към него с очите на династии, за които не бе и сънувал. Усещаше как го захвърлят, как отлита с крясък, освободен от оковите на съдбата… ала името му продължаваше напред. — Избран съм — каза той. — Може би още по рождение… или във всеки случай преди да съм имал кой знае какъв шанс да възразя. Избран съм.

— Тогава отречи избора — каза тя.

Пръстите му се вкопчиха в рамото й.

— Всичко с времето си, любима. Дай ми още малко време.

Непролени сълзи пареха в очите му.

— Трябва да се върнем в Сийч Табър — каза Чани. — Тая каменна шатра струпва върху ни прекалено много.

Той кимна и брадата му се плъзна по гладката тъкан на лентата около нейната коса. В ноздрите му нахлу успокояващият дъх на меланж.

Сийч. Древната дума от езика чакобза¤ погълна всички други мисли — сийч, място за убежище и покой в дни на опасност. Съветът на Чани разбуди копнеж за откритите пясъчни простори, за чисти хоризонти, където човек отдалече забелязва идващия враг.

— Племената очакват Муад’диб да се завърне при тях — каза Чани и вдигна глава, за да го погледне. — Ти си наш.

— Аз съм роб на виденията — прошепна той.

После си помисли за джихада, за размесването на гените през безкрайните космически разстояния и за видението, което му подсказваше как може да сложи край на всичко. Трябваше ли да заплати цената? Всичко омразно щеше да се изпари, да изгасне като жарава, въглен по въглен. Но… о, колко ужасна цена.

Никога не съм желал да стана бог, помисли той. Исках само да изчезна като елмазна капчица роса призори. Исках да избягам от ангелите и прокълнатите — сам… уж по погрешка.

— Ще се върнем ли в Сийч Табър? — настоя Чани.

— Да — прошепна той.

И си помисли: трябва да платя цената.

Чани въздъхна дълбоко и се сгуши до него.

Пропилях си времето, помисли той. И разбра как жестоко е заклещен между границите на обичта и джихада. А какво беше един живот, та бил той дори и животът на най-любимия човек, в сравнение с гибелта на милиони хора, която джихадът неминуемо щеше да донесе? Можеше ли едно-единствено страдание да се мери с агонията на безчетни тълпи?