Франк Хърбърт - Месията на Дюна

Той рязко дръпна завесите и затули вентилаторите. Обърна се в тъмнината към Чани, усети я как го очаква. Водните й халки ¤ подрънкваха като звънчета на бродещ просяк. Пипнешком се отправи към звука и срещна протегнатите й ръце.

— Обич моя — прошепна тя. — Разтревожих ли те?

Ръцете й го обгърнаха, обгърнаха и бъдещето му.

— Не ти — каза той. — О… не ти.

Старецът стоеше на прага и се взираше навън със сини, съвсем сини очи. Вроденото недоверие на пустинните жители към чужденците замъгляваше взора му. Скръбни бръчки кривяха ъгълчетата на устните му там, където не ги закриваше сплъстената бяла брада. Беше без влагосъхраняващ костюм и това говореше твърде много, както и фактът, че не обръща внимание на влагата, излитаща от дома му през отворената врата.

Сцитал се поклони и направи приветствения жест на заговорниците.

Иззад стареца долитаха жалните звуци на гъдулка, несъзвучни стенания на музиката, породена от семута ¤. Домакинът не изглеждаше затъпял от наркотик — признак, че семутата е слабост на някой друг. Така или иначе, за Сцитал бе странно да срещне тук този изтънчен порок.

— Поздрави отдалече — каза той и се усмихна с широкото лице, което бе избрал за срещата. После му хрумна, че старецът може да го познае. Някои от най-старите свободни на Дюна се бяха срещали с Дънкан Айдахо.

Когато избираше лицето, Сцитал просто се забавляваше, но сега разбра, че може да е допуснал грешка. Ала не смееше да промени чертите си тук. Нервно се озърна към двата края на уличката. Кога най-сетне щеше да го покани вътре този старец?

— Познаваш ли сина ми? — запита старецът. Това поне беше отзив на паролата — Сцитал произнесе уречения отговор, като през цялото време оставаше нащрек, дирейки наоколо подозрителни признаци. Не му харесваше ситуацията, в която бе попаднал. Намираше се в задънена улица, завършваща с тази къща. Всички околни сгради бяха построени за ветерани от джихада. Оформяха предградие на Аракийн, което заобикаляше Таймаг и продължаваше към Имперския басейн. Стените на къщите обгръщаха улицата с безизразни лица от сивокафява плазмосплав, чиято монотонност се нарушаваше само от сенките на плътно затворени врати и тук-там по някоя неприлична драскулка. Досами вратата, пред която стоеше Сцитал, беше изписано с креда съобщението, че някой си Берис се върнал на Аракис със срамна болест, отнемаща неговата мъжественост.

— Имаш ли спътници? — попита старецът.

— Сам съм — каза Сцитал.

Старецът се изкашля и продължи да се колебае с все същата подлудяваща мудност.

Сцитал мислено призова цялото си търпение. Този начин за свръзка криеше определени опасности. Може би старецът имаше причини за подобно поведение. И все пак времето беше подбрано точно. Бледото слънце висеше право над главите им. Хората от квартала се бяха залостили по домовете си, за да прекарат в сън горещите часове на деня.

Дали пък не се боеше от новия си съсед? Сцитал знаеше, че в прилежащата къща е настанен Отхейм, бивш участник в страшните отряди от федейкини¤-убийци на Муад’диб. А при Отхейм го чакаше джуджето Бияз.

Като се вгледа отново в стареца, Сцитал забеляза провисналия празен ръкав под лявото рамо и липсата на влагосъхраняващ костюм. Този човек излъчваше някаква властна сила. Личеше, че не е участвал в джихада като прост пехотинец.

— Мога ли да узная името на госта? — попита старецът.

Сцитал едва сдържа въздишка на облекчение. Все пак щяха да го приемат.

— Аз съм Заал — представи се той с името, което му бяха дали за тази мисия.

— Аз съм Фарок — отвърна старецът, — бивш башар¤ от Девети легион на джихада. Подсказва ли ти нещо това?