Франк Хърбърт - Децата на Дюн

Кайнс и хората му пренасочиха вниманието си от впечатляващите с мащабите си взаимни връзки към микроекологията. Започнаха с климата. Нерядко температурата на повърхността на пясъка стигаше 344 до 350 градуса по абсолютната скала. Само стъпка по-долу тя можеше да падне с 55 градуса, а една стъпка по-горе да бъде с 25 градуса по-ниска. Листата или плътната сянка можеха да я понижат с още 18 градуса. После се спряха на фактора, подхранващ с движението си познатите процеси. Пясъците на Аракис в по-голямата си част се явяваха продукт на храносмилането на червеите, а прахта (вездесъщият проблем по тези места) се получаваше от неспирното пълзене на повърхностния слой — т.нар. подскачане на пясъка. По-едрите песъчинки се струпваха откъм подветрената страна на дюните. А наветрената гладка страна беше плътна и твърда. Старите дюни жълтееха (от окисляването), докато по-новите оставаха дълго белязани с цвета на родилата ги скала — обикновено сив.

Страните на старите дюни по посоката на вятъра станаха първите площи, определени за разсяване. В началото свободните си поставиха задачата да овладеят цялостния тревооборот на растение с ресни като на торфа, чиито стъбла се сплитаха едно с друго, сплъстяваха се и можеха да задържат дюната, лишавайки вятъра от най-силното му оръжие — движещите се песъчинки.

Набелязаните участъци за начало на адаптивния период се намираха надълбоко в южна посока, далече от наблюдателите на харконите. Мутантът на избраното тревисто растение бе разсят най-напред по подветрената (спускаща се надолу) страна на избраните дюни, разположени напряко на преобладаващите там западни ветрове. Сред „закотвянето“ на избраната страна наветреното лице се вдигаше все по-нагоре, а тревите нямаха друг избор, освен да го следват. Така се извисиха гигантски сифи (дълги дюни със змиевиден гребен), високи над 1500 метра.

Появиха се растения с по-дълбоко разположен корен и относително кратък живот (в началото — куча лобода и щир): зановец, ниска лупина, виещ се евкалипт (от вида, пригоден за северните ширини на Каладън), тамарискови храсти-джуджета и крайбрежни пинии, а накрая и същинските растителни чеда на пустинята — сагуарото и биснагата, познат още като бъчвест кактус. На подходящи за целта места бяха разсети камилски пелин, луковина, коило, дива люцерна, пясъчна върбинка, безстъблена иглика, а така също тамяново дърво и креозотов букак.

Стигнаха и до не по-малко нужната фауна — животинките, обитаващи дупки в земята, които осигуряват нейната аерация: земна лисичка, скоклива мишка, пустинен заек и пясъчна костенурка, а заедно с тях и хищниците, които ги поддържат в добра форма — пустинен ястреб, кукумявка, бухал и пустинна сова; не бяха забравени и насекомите, запълващи недосегаемите за тях ниши — скорпион, стоножка, паяк-входник, оса и стършел, контролирани отблизо от пустинния прилеп.

Дойде времето и на решителната фаза на поредицата от опити с финикови палми, памук, кафе и лекарствени растения — повече от 200 ядивни и стопански значими растителни видове, подбрани специално за адаптивния период.

Кайнс и хората му наблюдаваха и чакаха. Свободните бяха разбрали смисъла на посочения от него приблизителен петстотингодишен период.

Пристигна доклад от местата с палмовите насаждения, описващ следното: пясъчният планктон на границата с пустинята загиваше, отровен от взаимодействието с новите форми на живот. Причината се оказа несъвместимостта на белтъчните субстанции. Събираше се вода, която обичайният живот на Аракис твърдо отказваше да приеме, защото го отравяше. Около насажденията се бе оформила същинска мъртва зона и дори Шай-хулуд не проникваше там.

Кайнс лично се спусна до местата на насажденията, като измина разстояние, равно на 20 заложени едно след друго кречетала, но в носилка, подобно на ранен воин или на света майка, защото той така и не овладя язденето на червей. Направи необходимите замервания в зоната (смрадта беше наистина невъобразима) и се върна оттам с допълнителен дар от Аракис.

Прибавянето на сяра и свързан азот превръщаше безплодния участък в богат питателен свят за живот, познат от някогашната земя. Вече нищо не можеше да спре настъплението на новите насаждения!

„А това ще промени ли разчетите за времето?“ запитаха свободните.

Кайнс се върна към формулите на планетата. По това време цифровите показатели за ветрокапаните вече се отличаваха с необходимата надеждност. Той бе пресметнал с голям допуск срока от време, тъй като много добре знаеше, че екологичните проблеми не търпят тясното пространство на отчетливите граници. За задържането на дюните беше необходимо да се задели определено количество растителна покривка; нужен беше и даден обем хранителни продукти (както за хората, така и за животните), а не трябваше да се забравя и за влагата, затворена в коренните системи, както и за подаването на вода към околните участъци, опечени от сушата. По същото време изследователите бяха приключили с картографирането на блуждаещите студени участъци из бледа. Те също трябваше да бъдат въведени във формулите. Дори Шай-хулуд имаше своето място в таблиците и диаграмите. Той в никакъв случай не биваше да загива окончателно, тъй като с него щеше да изчезне и подправката. Храносмилателната „фабрика“ във вътрешностите му бе гигантски източник на кислород! Среден по големина червей (с дължина около 200 метра) освобождаваше в атмосферата толкова кислород, колкото и фотосинтезиращата повърхност на растителна маса с площ от десет квадратни километра.