Франк Хърбърт - Кошерът на Хелстрьом

Млада жена се появи през вратата на студиото и застана пред количката. В първия миг Дипиъкс си помисли, че е съвсем гола. Погледна през бинокъла, за да установи, че жената носи само чифт тесни гащета в телесен цвят. Нямаше нито сутиен, нито блуза. Краката й бяха обути в сандали.

Докато я разглеждаше през бинокъла, жената се наведе и вдигна ръчката за управление, която стърчеше между предните колела. Имаше стегнати гърди с тъмни на цвят зърна. Разглеждаше я толкова напрегнато, че за малко да пропусне втората жена, облечена по съвсем същия начин, която бе заела място до първата. ДВете жени си приличаха, сякаш бяха сестри, но нямаха нищо общо с описанието на жените, които бяха назначени за заместници в компанията на Хелстрьом. Косите им бяха златисто руси.

Жените стиснаха здраво ръчката, вдигнаха напречния й край пред себе си и задърпаха количката към северната врата. Движенията им издаваха тревога и нетърпение, което беше в пълно противоречие с дългото очакване, на което се бе наслаждавал контейнерът пред вратата. Едва ли количката беше изкарана с някаква друга цел. Явно се бяха отправили за да приберат контейнера. Какво съдържаше проклетият сандък? И защо двете жени бяха почти голи? Спомни си усилието, с което мъжете от камиона бяха преместили контейнера и се зачуди как ли тези млади жени възнамеряват да вдигнат същия този контейнер на количката. Най-вероятно щяха да дойдат и други на помощ.

С нарастваща изненада той проследи как жените отварят вратата, изтикват количката до контейнера, спускат единия й край и пренасят контейнера върху нея. Вдигнаха товара с такава очевидна лекота, че той ахна от изненада. Жените изгубиха с товара далеч по-малко време, отколкото двамата мъже от камиона. С бързи и опитни движения те вдигнаха капака на количката и затичаха обратно към хамбара, а движенията им бяха все така нервни и напрегнати. Не след дълго се разнесе и познатият трясък. Може би врата?

Дипиъкс пресметна, че сцената бе продължила не повече от пет минути. Изумително! Видял бе живи амазонки! Но не, телата им притежаваха съвсем нормални пропорции. Какво се криеше в този чифлик — смахнати мускулести здравенячки и любителки-нудистки? Или имаше друга причината за голотата им? Каквото и да беше, едва ли щеше да се понрави на Дипиъкс. Действията на двете жени издаваха професионализъм и богат опит. Това не бяха мускулести фанатички. По-скоро приличаха на две работнички, излезли да си свършат работата, без излишни приказки и помайване. Но защо трябваше именно жени да вършат подобна работа?

Още едно от проклетите скрити послания!

Дипиъкс погледна часовника си — по-малко от час до залез слънце. Долината и чифликът бяха потънали в своето привидно, но някак тревожно спокойствие. След краткия изблик на човешка активност мястото изглеждаше още по-опустяло.

Какво, по дяволите, имаше в контейнера?

Слънцето опря в скалистия връх вляво от него и долината внезапно се изпълни със сенки, докато тревите и храстите на отсрещния хълм заблестяха с отразена светлина. Дипиъкс знаеше, че се намира в чудесно прикритие, заврян в тъмния храсталак. Той въздъхна и за кой ли път си повтори, че ще изчака падането на мрака, преди да се оттегли назад. Това място притежаваше зловещата атмосфера на клопка. Пропълзя бавно назад, към вътрешността на храстите и погледна наляво, към откритата местност, която му предстоеше да пресече. Падащите почти косо слънчеви лъчи къпеха полето в златиста светлина, с леко оранжев оттенък. Криволичещата, смачкана пътека в тревата се очертаваше по-ясно от всякога.

„Какъв глупак съм, че дойдох по този път“ — помисли си той.

В какво ли е сгрешил Портър?

Внезапно го завладя отчаяние. Странните мускулести тела на полуголите жени, постоянното и дразнещо бучене, идещо откъм хамбара, недоизказаните предупреждения в разговорите с Меривейл и докладите, лишената от живот долина, на фона на спокойно пасящите в равнината стада (защо бяха толкова далеч?) — всичко това го караше да чака с нетърпение падането на нощта. Лежа неподвижно почти час, вперил поглед в долината, но изпълнен с неясни страхове.

Светлината на деня отслабна съвсем. Низко на запад небето придоби виолетов оттенък, който нагоре прерастваше в пламтящо оранжево. Хълмовете на долината се скриха от мътноватия здрач и вече не можеше да определи, дали различава наистина отделните детайли или ги възстановява по памет. Никаква светлинка не идеше от хамбара и чифлика. Видимостта намаля до няколко крачки, но когато изпълзя от храсталака, небето бе обсипано със звезди, а хоризонтът на север грееше с бяло сияние. Някъде там беше Фостървил. Но в чифлика все още не се виждаха никакви светлини.